„Ирландските момчета — може би. Но Енцо ми казваше всичко. Синовете ни никога не са били приятели. Никога!“

Тереза отпи миниатюрна глътка от кафето си.

— Това обяснява как дневникът на Енцо се е озовал в стаята на вашия син — каза тя на глас. — Момчетата вероятно са се размотавали заедно.

— Предполагам, че е така — сви рамене Ема.

— А какво прави Гидън сега?

— Добре е… — поколеба се Ема за момент.

— Казвате го, но звучите така, сякаш нещо не е наред — насърчи я Тереза.

— Не, не. Исках да кажа само, че ми се ще да го виждам по-често, но би било много грубо от моя страна да кажа нещо подобно на жена, която никога повече няма да види сина си. Съжалявам за загубата ви, госпожо Салви.

— Няма за какво да се извинявате. И моля ви, наричайте ме Тереза. Всички приятели ме наричат така. Сега обаче ми стана любопитно защо не можете да се виждате с Гидън. Той извън страната ли е?

— О, не. Гидън живее в Манхатън, но е толкова зает да спасява всички останали, че едва намира време да вдигне телефона на майка си.

— Значи е лекар? — полюбопитства Тереза.

— Де да беше! — отвърна Ема. — Тогава нямаше да се притеснявам чак толкова. Гидън работи като полицай към градската полиция на Ню Йорк. Работата му е много опасна, но той я обожава.

Ръката на Тереза потрепна и тя побърза да остави чашата с кафе, преди да я е изпуснала. Насили се да се усмихне.

— Винаги е хубаво да научиш, че от едно момче е излязло нещо. Ще ми се само да можех да видя същото да се случва и с моя Енцо, но все пак ви благодаря, че върнахте една малка частица от него на семейството му. Това е голяма утеха за всички нас.

Тереза се изправи, а усмивката продължаваше да стои като залепена за лицето й. Благодари на Ема за последен път и побърза да се изнесе от къщата.

Нямаше търпение да съобщи на Джо, че скапаното копеле, което беше държало дневника на Енцо през всичките тези години и най-вероятно беше убило сина им, сега е някакво си проклето ченге.

57.

Мама идва, Кими! Съжалявам за това, което стана. Мама идва, за да оправи нещата. Мама те обича толкова много!

Рейчъл О’Кийф знаеше, че ще умре. Разбра го още в момента, когато я съблякоха гола и я намъкнаха в белия защитен костюм.

След това й запушиха устата, закопчаха я с белезници за една тръба и я оставиха без никаква храна, вода или надежда.

Разговарянето с Кими облекчаваше нещата. Тези две думи — мама идва, се превърнаха в нещо като нейна мантра. Въртяха се непрекъснато в главата й и тя си ги повтаряше тихичко с надеждата, че те можеха да я приспят, но на ослепително ярката светлина, студената влага и вонята на мръсотия заспиването беше много трудно.

А страхът го правеше направо невъзможно.

Мама е в тъмница, Кими. Но ти не плачи. Много скоро мама ще…

В този миг светлината угасна с изщракване, което отекна откъм вратата от гофрирана ламарина. Рейчъл рязко си пое дъх.

Те връщаха ли се? Или светлините работеха автоматично? Ами сега какво?

Последва шум. Запалиха двигател. И тогава го почувства — движението на въздуха. Някъде над главата й към нея духаше топъл въздух.

„Благодаря ти, Кими! Благодаря ти, Кими!“ — заповтаря тя. Главата й се отпусна към гърдите и тя остави тялото си да потъне в благословената топлина и тъмнината.

Съзнанието й тъкмо прекрачваше границата на съня, когато чу лай. Тя се стресна и се събуди. Към първото с ниско заплашително ръмжене се присъедини второ куче и тя изпищя от ужас, но единственият звук, който излезе от парцала, запушил устата й, беше само приглушен вой.

Лаят се усили и се чуваше все по-близо. Рейчъл отчаяно се опитваше да се освободи. Веригите около китките, глезените и врата й се впиваха в плътта й, а стаята около нея направо щеше да се пръсне от оглушителния лай и ръмжене на цяла глутница разярени кучета. Тихите й писъци продължаваха и в един момент тя изгуби контрол над пикочния си мехур, точно както някога, когато беше на девет и я беше нападнал питбулът на съседите.

Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими. Мама идва, Кими.

И тогава се чу глас:

— Готова ли си да ни кажеш истината?

Светлините се включиха рязко и лаят на кучетата изведнъж престана. Рейчъл се огледа из помещението. Нямаше никакви кучета. Видя само двама мъже, облечени в черно.

По-високият от тях, явно лидерът, отлепи тиксото от лицето й и извади топката, която бяха натъпкали в устата й.

— Готова ли си да ни кажеш истината? — попита я той отново.

Китките и глезените й кървяха, вратът й беше силно охлузен от веригите.

— Казах ви истината — проплака тя.

— Не, не си — отвърна той и отвори бутилка минерална вода „Поланд Спринг“, наклони я към устните си и изпи наведнъж половината от нея.

Рейчъл се взря във водата.

— Изглежда си жадна — каза мъжът. — Останалото е за теб. Само ми кажи кой уби Кими.