— Кълна се, че не съм убила Кими. Аз я обичах. Никога не бих наранила единственото си дете.

— О, да. Ти си направо Майка на годината, а това е голямата награда — отвърна той, вдигна бутилката и я обърна.

Рейчъл се разхлипа, когато водата плисна върху циментовия под.

— Съдът повярва, че не съм го направила. Защо вие не можете да повярвате?

— Съдебните заседатели са тъпаци — отвърна той — и бързат само да се приберат у дома. Ние обаче не сме нито едно от двете.

По-ниският от двамата, този, който се държеше по-добре, посочи към видеокамерата, поставена на триножник пред нея.

— Просто говори на камерата. Кажи ни какво се случи в действителност и ще ти дадем топла храна, много приятно изстудена вода и ще можеш да поспиш.

— Искаш да кажеш, че тогава ще ме убиете — отвърна Рейчъл.

— Така е — съгласи се лидерът, — смъртта е неизбежна. Болката и страданията обаче са по желание. Ето, нека да ти демонстрирам.

В ръката си държеше дървена кутия, която напомняше на Рейчъл за музикалната кутийка на майка й, която си спомняше още от дете.

Той я отвори и тя почти очакваше от нея да зазвучи приспивна песничка, но музика нямаше. В кутията имаше само някакъв странен метален инструмент. Рейчъл никога не беше виждала нищо подобно, но някак си знаеше, че е зло.

— Казва се задушаваща круша — поясни мъжът. — Някои я наричат круша на страданието. Тази тук е от шестнайсети век. Купих я от „Ибей“ за дванайсет хиляди долара.

Рейчъл стисна силно клепачите си.

— Отвори очи — заповяда бавно и заплашително мъжът, — иначе ще ти ги отворя насила.

Тя отвори очи. Кутията беше вече на пода, а нещото с форма на круша беше в ръката му.

— Сега отвори уста — нареди й той.

Тя поклати глава.

Мъжът кимна към партньора си. По-любезният стисна ноздрите й и я принуди да отвори уста, а другият натика металното приспособление в нея.

— А това е и прекрасното нещо на нашата малка круша — каза той, — дръжката й всъщност е на винт и когато завъртя спиралния шип в центъра… — Той направи две бързи завъртания и Рейчъл се задави и изпищя едновременно.

— Спокойно! — каза мъжът. — Това е само демонстрация. Няма да те заболи. Не и този път.

Той завъртя винта в обратната посока и измъкна крушата от устата й. Рейчъл трескаво пое въздух.

Мъжът в черно се усмихна.

— Завъртях го само два пъти — каза той, — ето така. — Показа й как завърта два пъти дръжката. Рейчъл видя как крушата се разтвори в долната си част и четири сегмента подобни на лъжици започнаха да се отделят встрани. — А гледай какво става, когато го завъртя още веднъж. И още, и още… — Металните лъжици се отвориха още по-широко и не оставиха никакво място за съмнение относно уврежданията, които устройството можеше да причини. — Колко беше това? Пет пъти? — попита той — Пет завъртания? Трябва да видиш какво става на десет. Или на петнадесет. Направо е демонично, но нали ги знаеш онези побъркани средновековни съдници, направо са горели от нетърпение да го използват.

— Не съм убила дъщеря си. Кълна се — каза Рейчъл.

— Задръж тази мисъл, още не съм свършил — каза мъжът и тикна крушата пред лицето й. — Ето и гениалното предимство на тази малка красавица — тя е универсална и може да се използва за всички телесни кухини. Така че, ако си богохулен еретик, това се натиквало в лъжовната ти уста. Мъжете хомосексуалисти били наказвани с анална круша, а жените, които развратничели със сатаната… ами, както казах, крушата работи при всички отверстия.

В този момент иззвъня мобилен телефон и мъжът потупа джоба си.

— Ето ти нещо, над което да поразмишляваш, докато аз проведа един разговор — каза той.

58.

— Чакай малко — каза Гидън по телефона, докато минаваше зад фалшивата стена, която бяха издигнали, за да скрият озвучаващата техника.

Беше си свършил предварителната работа добре. Знаеше, че Рейчъл ще е ужасена още от самия звук на кучешкия лай. И това беше всичко, което им трябваше, за да я докарат до истерия — един звук от библиотеката за звукови ефекти.

Излезе от гаража през задната врата и притисна телефона до ухото си.

— Какво става, мамо? Малко съм зает в момента.

— Мислех, че смяната ти вече е свършила. Затова чаках да ти звънна чак сега.

— Смяната ми е свършила. Зает съм да си живея живота — отвърна той. Все още стискаше крушата в другата си ръка и се заигра с нея.

— Добре, значи ще ти кажа накратко. Няма да повярваш кой дойде в къщата ни днес.

— Мамо, това може ли да почака? Наистина в момента съм зает.

— Тереза Салви.

— Страхотно мамо, но трябва да… Какво? Кой?

— Госпожа Салви. Тя сама ми каза да я наричам Тереза.

— Какво, по дяволите, е търсила тя там?

— Гидън! Внимавай как говориш!

— Мамо, мамо, извинявай. Не се усетих. Я ми кажи пак, Тереза Салви е идвала в къщата ни? Жената на Джо Салви?

— Сега вече май наистина успях да спечеля вниманието ти. Да, тя дойде. Специално си е направила труда да ме посети, за да ми благодари, че върнах книгата на сина й.

Зад гаража беше оставена пластмасова щайга и Гидън бавно приседна на нея.

— Каква книга? — попита той, но разбира се, още преди да зададе въпроса, много добре знаеше отговора му.