— Надяват се, че ще има още. Истински женски бой. Че ще си издерем очите и ще си разкъсаме дрехите.

Хедър излиза от бара, облякла коженото си яке. Изглежда разстроена.

— Мисля, че са я уволнили — казвам аз.

— Така ѝ се пада, тъпа крава — казва Саския.

Оглеждам се наоколо. Всички са си отишли. Сега сме само аз и тя.

47

В настоящето

— Аз бях — казва Къртис, — аз бях този, който те покани тук.

Отново имам чувството, че дъските на пода се раздвижват под краката ми, само че този път сякаш ледът под сградата се е разцепил и всичко ще потъне.

Трябва да се махна оттук. Втурвам се към вратата, болката разкъсва коляното ми, но нищо не може да се сравни с болката, която чувствам отвътре.

— Майка ми никога не можа да преглътне изчезването на Саския — казва Къртис тихо, — получи три нервни кризи.

Отключвам вратата. Гола съм до кръста, но не ми пука.

— В деня, в който излезе официалното съобщение за смъртта на Саския, тя се опита да се самоубие.

Ръката ми се колебае върху дръжката на вратата. Това се случи само преди две седмици. Нищо чудно, че Къртис не е на себе си.

— Това беше последната капка. Реших да направя последен опит да открия истината. Защото мама пак ще опита.

Бавно се обръщам.

Къртис изглежда толкова сломен, колкото и когато планинските спасители прекратиха търсенето на сестра му.

— Ако намерим тяло, мама може някак да се помири. Ще можем, нали разбираш… — гласът му се пречупва, — да я погребем или поне да разберем какво е станало с нея. Неизвестността е най-лошото нещо. Майка ми си представя всякакви ужаси, че някой я е отвлякъл или нещо такова, а е било просто злополука. Надявах се, че мога да ѝ дам някакъв покой. Но никога не съм искал да се случи това.

Оглеждам се за тениската, но не мога да я видя, така че кръстосвам ръце пред гърдите си.

— И какво точно си искал?

— Забавен уикенд. Възможност да се видим и да си спомним миналите времена. — Той издърпва юргана от леглото име загръща с него. — Ето, вземи го, иначе ще измръзнеш.

Увивам се с юргана, материята е мека и хладна върху голите ми гърди.

— Планът ми беше да ви напия всичките и да видя дали мога да получа някакви отговори. Дори само намек. Причина. Каквото и да било. Още тогава усещах, че има неща, които не ми казваш, но след като е минало толкова много време, мислех, че може би ще си готова да говориш. — Той разтрива голите си бицепси. — Мислех си, че независимо дали ще науча нещо, или не, поне щях да съм опитал. Искаш ли да седнеш?

Клатя глава. Само колко лъжи ми наговори. Имам чувството, че ще повърна.

Той се загръща с другия юрган и сяда с кръстосани крака на леглото.

— А кутията на Пандора?

— Нямам нищо общо с това — сигурно вижда съмнението ми, затова бързо добавя, — честно ти казвам. Нямам никаква представа откъде се появи. Моят план да открия някакви отговори далеч не беше толкова коварен.

— Ти ли взе телефоните ни?

— Не. Изпратих поканите и платих за настаняването, но това беше всичко, кълна се.

Коляното ме боли. Присядам в далечния край на леглото.

— Защо ни доведе всички чак тук?

— Виж, мислех да го направя в Англия, в някой бар в Лондон, но по начина, по който завърши всичко, не знаех дали някой въобще ще поиска да се виждаме. Предположих, че ако ви поканя тук, няма да можете да устоите.

— По-скоро, че няма да можем да си тръгнем.

— Това въобще не беше част от плана. Искам да кажа, знаех, че ще бъдем единствените гости, но мислех, че ще има персонал.

— Защо инсценира, че поканите са от мен?

— Преди години писах два пъти на Брент, но той не ми отговори. Заради мама не бях на себе си. Знаех, че не е редно, но бях отчаян. Помислих си, че ако изглежда, че идва от теб, Брент може и да дойде. А Дейл никога не би дошъл, ако знаеше, че е от мен. Във всеки случай Хедър каза „Не“.

— Затова си я изнудил. Ела или ще кажа.

Той поглежда настрани:

— Да.

— Откъде знаеш за Брент и Хедър. Брент каза, че никой не знае.

— Чух ги. Преди да идем в бара онази вечер, бях легнал да се възстановя. Не беше трудно да разпозная гласа на Хедър.

— Значи така се оказахме тук и сега. — Трябва да забравя за обидата и да се съсредоточа върху разгадаването на пъзела. — С кого от курорта направи резервацията?

— Някакъв мъж на име Ромен, тъй като директорът беше заминал някъде. Не бях сигурен дали ще ни пуснат тук по това време на годината, времето е доста непредсказуемо, но се обадих и обясних какво искам, те ми върнаха обаждането и предложиха цена.

— Видя ли се с някого лично?

— Не, всичко стана по телефона и с имейли. Вчера като минах оттам, курортният център беше затворен, но Ромен ме предупреди, че ще бъде така. Каза, че всичко ще бъде уредено и готово за нашето идване. Още щом слязохме от кабинката и нямаше никого, усетих, че нещо не е наред.

— Защо не каза нищо?

Къртис гледа смутено.

— Щеше да обезсмисли цялата идея да те доведа тук. Реших да се правя, че всичко е наред, докато не разбера какво става. Така иди иначе кутията сработи в моя полза.

— Тогава как си обясняваш всичко, което се случи от вчера насам?

Къртис поглежда към вратата и снижава глас.