— Само това остава — казвам аз, — да си счупя глезена преди Британското. — Явно Британското е единственото нещо, за което мога да мисля. — Надявам се утре да не вали — казвам аз. — Не ми се ще да пробвам криплър във виелица.

Не ме бива да лъжа, брат ми винаги ми го е казвал, но Саския ме стрелва с поглед и усещам смущението ѝ.

Пресичаме улицата.

— Ето че стигнахме. — Пъхам ключа в ключалката и отварям широко вратата, чувствам се глупаво.

Тя прекрачва прага:

— Оо.

Засмивам се:

— И аз така реагирах, когато го видях.

Шестнайсет квадратни метра, с двойно легло, което пада от стената. Кухничката — портативен хладилник и малка печка с два стари котлона — е в ъгъла до вратата и можеш да влезеш в банята само ако вратата на хладилника е затворена. Това е единственото, което успях да намеря толкова късно в сезона.

Сядаме на леглото, тъй като съм забравила да го затворя. Още усещам миризмата на изгорял ориз от снощната вечеря.

Саския ме поглежда, сякаш се чуди защо съм я довела в тази дупка.

Какво да ѝ кажа? Въобще не ме бива в женските приказки. Подозирам, че и с нея е така. Чувстваме се по-естествено, когато се състезаваме, отколкото когато се държим мило една с друга.

Забелязвам сребърната верижка с тюркоазени мъниста на ръката ѝ.

— Харесва ми гривната ти.

Тя я поглежда с безразличие.

— Одет ми я даде. За теб е.

— Не, моля те.

Но тя я сваля.

— Твоя е. Вече не я харесвам.

И чувствам, че няма предвид само гривната. Гледам безпомощно, докато я слага на нощното ми шкафче.

Очите ѝ светват, когато вижда една от тениските „Бъртън“ на Брент, просната върху възглавницата ми, и се обръща към мен с лукава усмивка.

— Кажи, кажи. Бива ли го в леглото?

— Одет бива ли я? — Отвръщам моментално, защото нямам намерение да ѝ казвам нищо за Брент. Но не биваше да я питам за Одет, ако имаше други хора в стаята, нямаше да го направя.

Очите на Саския блесват.

— Ами ти? Теб бива ли те, Мила?

Нервите ми се напрягат. Играем същата състезателна игра както в планината.

Повдигам вежди, имитирам равнодушие.

— Ти как мислиш?

Тя посяга и докосва косата ми. Наблюдава ме внимателно, за да види дали ще се смутя, или може би ме предизвиква да направим следващата крачка. Не съм сигурна.

— Сериозно те питам — казва тя, — защото брат ми умира да разбере.

В тона ѝ има ревност, сякаш вниманието на брат ѝ е единственото нещо, за което не може да се състезава с мен, но споменаването на Къртис ме стряска. Сега ще започне да пита какво изпитвам към него. Трябва бързо да прекратя тази игра, преди да съм се издала. Още един удар под кръста, за да я отклоня от въпроса.

Хващам брадичката ѝ.

— Може би.

Очаквам, че ще се отдръпне, но тя не го прави.

— Покажи ми — прошепва тя.

Окей. Смути ме.

Не бива да го показвам. Има само една логична стъпка. Навеждам се и я целувам. Усещам изненадата ѝ по лекото трепване, след което тя също ме целува.

Главата ми се замайва, губя почва под краката си. Сякаш политам над пайпа. Мислех, че ще се отдръпне. Но тя пренесе играта на съвсем ново ниво.

Досега никога не съм целувала момиче. Устните ѝ са много по-меки от на Брент и се целува по различен начин. Но нали е с Одет. Ще трябва да спре, преди аз да спра.

Но като си помисля, кога ли се е отказала от нещо?

През миглите си виждам тези наситеносини очи, същите като на брат ѝ, които ме изучават. Полагам я на леглото и я целувам още по-силно. Тя откопчава якето ми, аз откопчавам нейното и издърпвам пуловера ѝ през главата.

Смеейки се, тя ме съблича по бельо.

— Давай — тя сочи към ципа на сребристото горнище.

Ръцете ми треперят, докато го откопчавам. Тънките ѝ пръсти се плъзгат по голия ми корем. Знае точно къде и как да ме докосне и за мой ужас и аз знам как да я докосна. Най-после тя трепва. Ами Одет? Чувствам се виновна, но това вече не е достатъчно да ме спре.

Казвам си, че го правя, за да спечеля състезанието, интимното, в което сме се вкопчили в момента, и публичното, което предстои утре. Казвам си, че е, защото очите, които са вперени в мен, може да са на Къртис.

Истината сигурно е по-проста. Цяла зима бях странно обсебена от нея и сто ме сега, по-близо, отколкото въобще съм си представяла, че е възможно. Колкото и да е налудничаво след всичко, което ми причини, мисля, че в този момент я обичам. Поне мъничко.

49

В настоящето

В ледения коридор е пълен мрак. Всичките ми сетива са се наострили за раздвижването на въздуха, което предшества стоварването на острието.

— Никой да не мърда! — изпищява Хедър.

Отдръпвам се от звука на гласа ѝ, вдигнала ръце нагоре, за да предпазя главата си, макар че не съм сигурна дали ръцете ще ме защитят от острието на брадвата.

Нещо прошумолява зад гърба ми. Подскачам рязко и коляното ме пронизва.

— Пусни брадвата на земята. — Това е гласът на Къртис. Как успява да запази такова спокойствие?

Бутам се в него заднешком и той опипва ръката ми, за да хване отвертката. Да я вземе. Значи все пак му вярвам.

Той ме заобикаля и пристъпва към Хедър. Какво ще ѝ направи?

— Защо ме доведе тук? — проплаква Хедър. — Какво искаш от мен?