Къртис дълго ме гледа — отчасти тъжен, отчасти уморен. Отчасти любопитен. Коридорът е леден. Обгръщам гърдите си с ръце. Той отстъпва назад и ми посочва леглото.

Не съм го очаквала, но краката ми решават вместо мен. Куцукам по дъските и се отпускам в тясното легло. Юрганът ме плесва по бузата, гладък и мек, матракът още пази топлината на тялото му.

Къртис запалва лампата в банята, гаси лампата в стаята и скача в леглото до мен.

44

Десет години по-рано

Барът е претъпкан. Светлините мигат, музиката блъска, звънти смях. Нашествието на британците. Проправям си път през разноцветните сноубордистки якета, за да стигна до бара. Не исках да идвам, но ако не бях се появила, щеше да изглежда като поражение. По дяволите. Къртис е на бара и ме забелязва.

Присъединявам се неохотно.

— Как е рамото?

— Не е толкова зле.

Дали ми е простил за днес? Не мога да реша, защото гледа към нещо над главата ми. Обръщам се и разбира се, там е сестра му.

Облечена е със сребристо, тясно горнище, в сепарето срещу нея е Одет. Жулиен се мъчи да ги завлече на дансинга. Одет сякаш иска да го плесне, а Саския се смее — едновременно го поднася и флиртува с него. Цяла зима го води за носа по този начин. Гледката леко ме изнервя, защото знам, че в един момент търпението му ще се изчерпи. Май и Къртис мисли същото, защото е готов да скочи при тях, ако се наложи.

— Все пак какво мислиш за Жулиен? — казвам аз.

— Без коментар — казва Къртис и аз се разсмивам.

Хедър приключва с нечия поръчка. Махам, но тя не ме забелязва и започва друга поръчка.

В другия край на бара Саския е убедила Жулиен да седне. С каква лекота го разиграва.

— Виж, у сестра ти има много неща, на които се възхищавам — казвам аз с неохота.

Погледът на Къртис издава съмнение.

— Какво например?

— Не ѝ пука какво мислят другите за нея.

— И това е хубаво?

— Жените много се тревожат какво мислят другите за тях. Знам, че и аз го правя, и ме е яд, но не мога да се спра. Сестра ти пет пари не дава.

— Не бих казал, че това е добро качество.

— Това е мъжко качество.

Той мръщи вежди.

— Така ли?

— Да. На мъжете не им пука чак толкова. Вниманието ви е насочено към това, което искате да постигнете. Но когато едно момиче се държи по този начин, хората го критикуват. Сексистко е, но това е положението.

Къртис се стяга, надига се, опрял ръка на бара. Над главите на хората виждам, че Жулиен отново е скочил на крака, изглежда възбуден, но Саския му се усмихва сладко и той май се успокоява.

Къртис отново се обръща към мен.

— Знаеш ли, че никога не е имала сериозна връзка?

— Така ли?

— Никога не покани някого у дома да се срещне с нашите.

Защото харесва жени? Той знае ли? Сигурно знае. Нали ѝ е брат. Но не е моя работа да казвам каквото и да било.

— Вашите строги ли са?

— Не. Никак.

— Ти с колко приятелки си ги запознал?

Къртис брои на пръсти до десет и продължава да брои. Усещам пламъче на ревност, но той се разсмива.

— Само се шегувам. Може би три.

— Като малки как си се чувствал като по-големия ѝ брат?

— Защо питаш?

Вдигам рамене.

— Просто от любопитство.

Той разтрива челюстта си, явно не му се отговаря и отново съм смаяна от неговата лоялност. Забрави, се готвя да кажа, но преди да успея, той проговаря.

— Беше абсолютен кошмар. — Усмихва се, за да разсее тежестта на думите си. — Може да съм по-голям от нея, но отрано се научих да не ѝ се изпречвам на пътя.

— Така ли?

— Веднъж, когато бяхме на градския басейн, с един приятел ѝ скрихме дрехите. Били сме може би на седемнайсет. Приятелят ми го предложи. Знаех, че няма да свърши добре, но не казах нищо. Във всеки случай, наложи ѝ се да прекоси града по бански.

Усмихвам се, представяйки си картинката.

— Била е на колко, на петнайсет? На тези години трудно се понася.

— Както и да е. Върна ми го тъпкано. Това е сестра ми. Винаги си го връща тъпкано.

— Ти какво направи?

— На пръв поглед нищо. Но всички в училище започнаха да шушукат зад гърба ми. И на бала никой не искаше да танцува с мен. — Той се смее. — Не беше ми се случвало дотогава.

Аз също се смея, представяйки си Къртис, красавеца на училището, объркан и самотен на годишния бал.

— Отне ми половин лято да разбера защо. Беше пуснала слух, че съм някакъв садо-мазо демон.

Този път се смея с глас.

— А не си ли?

Той повдига вежди многозначително.

Смехът ми угасва и бузите ми пламват, макар да съм сигурна, че просто се занася.

Той едва сдържа усмивката си.

— Така или иначе, сключихме примирие и оттогава ме остави на мира.

Сигурно защото ѝ е много по-удобно големият ѝ брат постоянно да бди над нея, да оправя поразиите ѝ и да я измъква от гадни ситуации. Но не го казвам. Явно това, което другите могат да си позволят да кажат за нея, си има граници и не искам да ги прекрачвам.

— Хей! — Къртис маха с ръка и привлича вниманието на Хедър.

— Какво ще поръчате? — Хедър изглежда разсеяна тази вечер и очите ѝ са подпухнали. Плакала ли е?

— За мен „Оранжина“, а за… — той ме поглежда.

— И за мен същото.