Пистата е черна. Насочвам борда по линията на наклона, тежестта върху предния крак. Летим надолу: Брент и Къртис, аз, Саския и Одет. Грейката ми плющи, вятърът бучи в ушите ми. Както винаги, момчетата дръпват напред, Одет е веднага след тях. Аз и Саския сме на една линия, засега. Докато заобикалям един паднал скиор, уморените ми бедрени мускули изпращат протестни сигнали.

Пистата прави десен завой. Къртис завива мощно като истински слаломист. Брент, както винаги, скача над малката скала, около която се извива пистата, и продължава напред. Просто защото е Брент. Мразя отвеса под скалите и обикновено следвам останалите по пистата, но днес се чувствам безразсъдна. Или по-скоро отчаяна. На пистата е пълно със скиори, така че необработеният сняг сигурно е по-бърз. Коригирам скоростта и се насочвам към скалата.

Преди да мога да размисля, вече съм във въздуха, политам надолу и стомахът ми остава зад мен. Ударът при приземяването усуква колената ми и почти ме изхвърля през носа на борда. Мускулите на краката ми горят, накланям се назад и продължавам надолу.

Брент изчезва между боровете. Спускам се след него. Дърветата са покрити с дебела бяла пелена. Под сенките им въздухът е по-студен и с дъх на смола. Снегът има лилав оттенък и е дълбок до коляно. Сноубордистите мечтаят за такива условия, но аз съм твърде съсредоточена върху гонката, за да им се насладя.

Дърветата се изпречват бързо и нагъсто и имам нужда от пълна концентрация, за да ги избегна. Клони брулят бузите ми, сняг се сипе по главата и раменете ми. Всеки момент ще стъпя отново на пистата. Ето я!

Напрягам се да видя белезникавото яке на Саския. По дяволите. Тя почти излиза от завоя. Точно тук пистата се стеснява за няколко метра до една лента, от едната страна има скали, от другата — дълбок отвес. Двете със Саския ще стигнем там по едно и също време. Само че аз ще пристигна отгоре.

Тя поглежда встрани и ме вижда. Няма да се отдръпна. Тя да се отдръпне.

Но виждам, че няма никакво намерение. Бордът ми ще понесе удара и тъй като идвам към нея отгоре, нейният борд ще бъде изтласкан от пистата.

Приближаваме се и се подготвям за удара. Точно преди бордовете ни да се сблъскат, нещо мощно ме дръпва назад за яката на якето.

Какво…? Бордът се изплъзва изпод мен и падам в снега. Другата фигура се стоварва до мен.

И това разбира се, е Къртис. Как се е озовал зад мен?

Той рязко смъква очилата си. Червеният, гневен цвят на бузите му не е от студа.

Усещам как и моето лице пламва, поравно от гняв и от срам. Ръцете ми треперят. Щях да я бутна. Наистина щях.

Той се изправя. Лицето му се изкривява от болка и той се хваща за рамото. О, господи, заради мен ли го заболя?

— Защо, Мила? Защо трябваше да го правиш?

Мога да му кажа как Джейк ме биеше във всеки спорт и стана ръгби звезда, преди да завърши училище. Как баща ми спря да ме забелязва, защото го интересуваше само Джейк. Как имам нужда да им покажа, че съм добра в нещо.

Но нямам извинение.

Къртис клати глава.

— И ти си същата като нея.

Нямам какво да кажа, защото знам, че е прав.

Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че Саския е точица в далечината и пресича финала. Би ме, за кой ли път.

43

В настоящето

Ръката на Къртис ме е прихванала през кръста, куцукам на излизане от ресторанта.

В главата ми се върти ръждивото острие на брадвата за лед.

Искам да кажа на Къртис, но ако той я е взел от стената?

— Чакай тук — казва ми той и влиза в кухнята.

Отваря едно чекмедже. Поглежда ме изумен.

— Какво има? — питам аз.

— Ножовете. Всичките са изчезнали.

— Какво? — Куцукам към него. — По дяволите. Докато правех вечерята, бяха тук.

Къртис блъска с всичка сила по плота. Подскачам от трясъка. Значи някой е взел брадвата и всички ножове и ни е оставил тук обезоръжени.

Поразява ме ужасна мисъл.

— Надявам се, че не са ни взели багажа и бордовете.

— Права си.

Забързваме се по коридора. Засега има ток, но очаквам пак да спре. Стигаме до главния вход и с облекчение установявам, че нещата ни още са там. Натъпквам очилата, ръкавиците, въжетата и предавателя в джобовете си, връзвам обувките една за друга и ги премятам през врата.

Къртис закопчава обувките върху своя борд и върху борда на Брент и ги взима под двете си мишници.

— Ще се оправиш ли?

— Разбира се. — Взимам моя борд, но забелязвам борда на Дейл, останал сам на стената. И в този момент осъзнавам.

Къртис също е забил поглед в него.

— Повече няма да го видим, нали? — казвам с разтреперан глас.

Той свива устни.

— Не знам.

Мрачни и мълчаливи се запътваме към стаите. Като стигаме до моята, стоварвам борда на пода, предпазливо бутам вратата и пак псувам наум, че може да се заключва само отвътре. Всеки би могъл да влезе. Дори може още да е вътре.

— Чакай. — Къртис влиза в стаята, проверява гардероба и банята. — Чисто е.

— Благодаря — казвам смутено.

Той се вглежда в мен, може би забелязва страха ми, защото погледът му омеква:

— Щом се съмне, се махаме оттук. Блъскай по стената, ако имаш нужда от нещо.

Заключвам вратата след него. Още съм нащрек, оглеждам се наоколо, но всичко изглежда както го оставих.