Читаем Тръпка полностью

— Семейството се разби — казва той тихо. — Майка ми говореше само за това, мислеше само за това. Баща ми години наред правеше усилия да обявят Саския за мъртва. Мислеше, че това ще помогне на мама да го понесе. Обикновено минават седем години, преди да обявят някого за мъртъв „ин абсентия“14, но тя не искаше и да чуе. Бори се в съда, настояваше, че е жива. Изтъкваше плащанията с кредитната карта. Ужасно се проточи, до миналия месец — гласът му се пречупва. — Мама не го понесе добре.

— Толкова съжалявам.

— Тя не е убедена, че е било злополука. Дори нямаше доказателства, че Саския е била на пистите в онзи ден.

— Но Брент и Хедър са я видели горе.

— Казват, че са я видели. — Къртис се вглежда в мен. — Преди десет години те попитах нещо и усетих, че не беше напълно искрена с мен.

Напрягам се.

— Ще те попитам отново — очите му ме изгарят и правя всичко възможно да не трепна. — Знаеш ли къде е сестра ми?

Слава богу — не задава правилния въпрос.

— Не.

— Мислиш ли, че може още да е жива?

— Съжалявам, но не. — Виждам го как се свива малко, но не издава нищо.

— Тогава какво мислиш, че е станало с нея?

Това трябва да е добър знак. Щом ми задава този въпрос, значи предположението ми, че я е убил, е погрешно.

Или продължава да си играе с мен, за да ме отклони от миризмата, която усетих от него?

— Виждам три възможности — казвам аз внимателно. — Станала е злополука, някой я е убил или се е самоубила.

През лицето му преминава болка:

— Но защо ще го направи?

Преглъщам:

— Не знам. Но каквото и да е станало, мисля, че е още тук, под леда.

Къртис ме изучава доста продължително.

— Струва ми се, че мога да отгатвам мислите ти, Мила.

— Саския винаги ги отгатваше.

Устните му потрепват:

— Наистина ли?

— Аз обаче никога не успях да разчета нейните. Нито пък твоите.

Усмивката му се разширява:

— Хей, казах, че знам какво мислиш. Не съм казал, че те разбирам.

Мисля, че говори за това, че тогава избрах Брент, а не него. Слава богу, никога не ме попита защо и аз никога не му го обясних, защото, за да го обясня, трябваше да призная какво изпитвах към него.

И още изпитвам. От тази негова усмивка усещам пеперуди в стомаха. Кара ме да искам да отметна юргана и да скоча в скута му. Само че нямам никаква представа какво изпитва той.

А в момента още по-малко, когато мистерията на кутията на Пандора тегне над нас.

Изглежда ми много по-спокоен сега, затова ще го попитам за тайните от листчетата. Сигурно и той мисли за тях. Освен ако сам не ги е написал.

— Мислиш ли, че трябва да приемаме кутията на сериозно?

Той ме поглежда остро:

— Във всеки случай някой е положил доста усилия.

— Но кой?

— По дяволите, това легло е толкова неудобно — той измъква възглавницата и я напъхва зад гърба си. — Не знам. Знам само, че ако някой е убил Саския, ако наистина е била убита, не той стои зад кутията на Пандора.

Има логика. Ако някой я е убил, едва ли ще иска да го разгласява.

Той барабани с пръсти по матрака:

— Но защо ще организира цялата тази работа? Да ни събере всичките, да ни затвори тук и да ни накара отново да преживеем онази зима. Това се опитвам да проумея.

— За да може убиецът да си получи заслуженото, какво друго?

Разбира се, най-очевидното обяснение е, че Къртис го е организирал, както каза Брент. Семейството ѝ отчаяно иска да разбере какво е станало с нея и има финансовите възможности да го направи.

— Ами ако е изнудване? — казва той, нагласявайки възглавницата зад гърба си. — Някой подозира, че един от нас я е убил, и сега се опитва да ни изнудва за пари.

— Окей… не бях се сещала за това. — Краката ми са ледени. Прибирам колене до гърдите си, за да мога да ги завия с юргана.

Осъзнавам, че сините очи на Къртис следват всяко мое движение.

— Ти мислиш, че аз съм го организирала — казвам аз. Той се усмихва, за да смекчи обвинението. — Или Брент.

Ето че с него сме в едно легло, сценария, който си представях, откакто приех поканата да дойда тук, но кутията на Пандора изключи всяка възможност за романс.

— Поне не смяташ, че аз съм я убила — казвам аз.

Чертите на лицето му се изопват:

— Ако някой я е убил, смятам, че е бил Дейл или Хедър, или са го направили двамата заедно.

Побутвам го леко, за да омаловажа обвинението, което ще му върна:

— А пък аз тъкмо си мислех, че може да си ти. — Щом му го казвам, значи му вярвам, нали така? Дано да не ме разбере погрешно.

Къртис се разсмива глухо.

— Каква безумна идея.

Дали? Вярвам ли му? Не съм сигурна.

Смехът му замира. Той поглежда към лявата си ръка и я дръпва от матрака като попарен.

— Мила — гласът му е сподавен, — влизала ли си в тази стая и преди?

— Какво? Не. Е, докато претърсвахме, може и да…

Той се е вторачил надолу към мястото, където беше ръката му. Осъзнавам какво гледа. Шокирана, посягам да го взема.

— НЕ! Не го пипай!

Отдръпвам ръката си. Там, накрая на матрака, където е била възглавницата, има кичур руса коса, гладко отрязана, сламеноруса.

Ледена тръпка преминава през тялото ми. Къртис навежда глава, за да я проучи, навежда се толкова ниско, колкото е възможно, без да я докосне. И ме поглежда с невиждащи очи.