Читаем Тръпка полностью

Но може да е някой друг, например Жулиен. Или някой психопат, който ни е довел тук по неизвестни причини. Сърцето ми ще се пръсне. Искам да се скрия в безопасност в стаята, но Хедър повишава глас, сякаш е разстроена. Да не би той — който и да е — да я заплашва? Инстинктивно притискам дланите си към вратата. Каквото и да мисля за Хедър, тя е жена като мен.

Притискам още по-силно ухо до вратата. Лампата в коридора угасва. По дяволите.

Докато мигам в тъмното, нечия ръка покрива устата ми. Нечии силни ръце ме хващат, отлепват краката ми от пода и ме понасят обратно по коридора. Реагирам инстинктивно, завъртам дясното рамо и удрям силно с десния юмрук по лявата подмишница.

Мъжът изохква. Пуска ме, но аз губя равновесие. Политам и се стоварвам върху него напълно дезориентирана. Зад гърба му се хлопва врата. Излазвам върху него, който и да е той, и опипвам стената за ключа. Ето го.

Лампата светва. Къртис седи на пода, хванал се е за гърдите. В неговата стая сме.

— Какво правиш, по дяволите — шепна аз.

Той не може да говори. Мъчи се да си поеме дъх.

Сърцето ми продължава да блъска. Какъв ужас, това беше много страшно.

Къртис ме гледа втренчено, сякаш не може да повярва колко силно го ударих.

— Стори ми се, че ще отвориш вратата — изхриптява той, — не исках да разберат, че някой ги е видял.

— Нямаше да отворя шибаната врата. Исках да разбера дали си ти, или Брент. Или някой друг.

— Брент е.

— Сигурен ли си?

— Видях ги, как влизат вътре.

Без паника. Не е някой луд психопат. Просто Брент.

Опитвам да изравня дишането си.

— Какво правят там?

— Не знам.

— Да не би да са любовници?

Къртис успява да се усмихне:

— Нямам идея.

Искам да се върна, за да чуя какво си говорят, но се чува щракване и под вратата на Къртис се промъква светлина. Къртис слага пръст на устните си. Затваря се врата.

— Отидоха си — казвам аз.

Къртис се изправя с мъка. Облечен е с термобельо, черна фланелка с дълги ръкави от еластична материя, залепнала по широките му рамене, и тесни черни наполеонки. Червеният белег на слепоочието му пак е изпъкнал.

Аз също съм с термодрехи и тъй като шокът ми поотмина, започвам отново да треперя от студ. Обгръщам раменете си с ръце.

Той смъква юргана от леглото си и ми го подава.

— Благодаря — загръщам се с юргана.

Къртис стои близо до мен, очите му са тъмни:

— Не можах да заспя.

— Нито пък аз.

Стаята му мирише на свежо пране или може би на термобельото му.

Той поглажда врата си с ръка, вперил поглед в устните ми. Когато осъзнава какво прави, отмества ръка от врата си, издърпва втори юрган от леглото и го намята върху раменете си.

— Всъщност, какво има между вас с Брент?

Надеждата се събужда:

— Нищо. Не сме се виждали от десет години.

Той сяда на леглото. Сядам до него, на известно разстояние.

Както безброй пъти досега си представям какво можеше да стане, ако в онази нощ бях направила различен избор. Спомням си каква бях тогава. Мила, лудата глава, суперфокусирана, в суперформа. Бях точно толкова сама в света, колкото съм и сега, но тогава не ми пукаше толкова. Дори не го осъзнавах. Пълна с надежди, вперила поглед в бъдещето, изпълнено със състезания и медали.

Младият Къртис съвсем не беше такъв сваляч, какъвто първоначално си го представях, и остана сам през по-голямата част от онази зима, съсредоточен върху подготовката си. Видях го само с едно момиче, Ясинта Ли, австралийска състезателка, и то не продължи дълго.

Какво ли щеше да стане, ако бяхме тръгнали заедно? Подозирам, че сезонът щеше да има много различен финал. Но точно тогава не го исках. Къртис е от онези мъже, на които се отдаваш изцяло — видях какви бяха отношенията им с Ясинта — и нямаше никакъв начин да съчетая сериозните тренировки със сериозна връзка.

Така или иначе, стореното, сторено. А сега какво? Много ли сме уплашени от миналото, за да имаме бъдеще? Спирам се. Що за фантазии? Минали са десет години. Вече дори не го познавам.

Той гледа косата ми.

— Значи пак стана руса?

— Какво? О, да. — Сигурно му напомням за сестра му, точно както той ми напомня за нея.

Винаги съм се питала как ли му се е отразила загубата. Ако съдя по поведението му, явно емоциите все още са много силни, но дали му липсва? Дали го пробожда сърцето всеки път, когато чуе името ѝ? Или изпитва скрито облекчение — паднал е огромен товар от плещите му. Животът сигурно е много по-спокоен без нейното присъствие.

— Може ли да те питам нещо — казвам аз. — Защо спря да се състезаваш?

— За да продължа, трябваше да ми направят реконструкция на рамото. — Той отклонява поглед встрани. — Но най-вече беше заради майка ми. Исках да бъда по-често край нея. Пък и знаеш, в планината всичко може да се случи. Нямаше да понесе да загуби и мен.

Преглъщам, по-добре да не бях питала.

— Сигурно на вашите им е било много трудно?