Вагонетката се забързва по планинския склон. Със Саския стоим прави пред стъклото, лактите ни се докосват, и отпиваме от кафето.

— Какъв е този парфюм все пак? — питам аз.

— Том Форд. „Черна орхидея“. Харесва ли ти?

Колебая се. Тежък е и екзотичен, от миризмите, които или харесваш, или мразиш. Като самата Саския.

— Не съм сигурна.

Следи от малко животно пресичат пистата под нас, заек или може би белка. Клоните на елите са увиснали под тежестта на пресния сняг. На високото е още по-дълбок.

— Искаш ли да отидем на ледника — казва Саския, — да опитаме неотъпкан сняг?

Скачаме в кабинката. Дали е от кафето, или от комбинацията със „Смаша“, или от възможността да станем приятелки, но съм ужасно превъзбудена.

Представи си, че летиш със самолет високо в небето и гледаш към морето от облаци под теб — това е гледката от кабинката на върха на ледника днес. Същото усещане — носиш се над пухкави бели облаци.

Докато чакаме отново да се качим на влека, Саския кима към моя сноуборд, марката му „Маджик“ е покрита със сняг.

— Е, наистина ли е магически?

— Всъщност наистина. Най-добрият борд, който някога съм карала.

— Искаш ли да си сменим бордовете за едно спускане?

Мисълта за моя борд в нейните ръце ме кара да потръпна. Но не мога да измисля основателна причина да откажа, така че ги разменяме и аз изтривам снега от носа на нейния, за да видя размерите. „Домина Спин“ 154. По-къс е с три сантиметра от моя. Логично е, защото тя е по-лека от мен. Отбелязвам си наум да се накланям по-силно назад на рохките места.

Спускаме се надолу една до друга, правейки огромни завои, които разпръсват ветрила от сняг из въздуха. Сноубордът сече през такъв пресен сняг като нож през масло, но удоволствието ми е помрачено от вида на моя борд под нейните крака.

Когато в края на пускането правим хайфайв, сняг се посипва по лицето ми. Радвам се, че ще си взема борда обратно. Тръгваме отново към влека.

— Следвай ме — извиква тя на върха и изчезва от другата страна на планината, където не съм се пускала никога.

Догонвам я, от борда ѝ хвърчи снежен прах и полепва по бузите и по устните ми. Тя се засилва надолу и прави скокчета и въртения, отблъсквайки се от бабуните. Няколко пъти лошо се натъртвам, но не боли толкова, колкото на заледения пайп, и аз се чувствам непобедима.

По-късно, на склона под халфпайпа забелязвам отвесна скала и се приготвям да я прескоча. Саския профучава край мен, полита и се приземява по-надолу. По дяволите.

— Дай да го направим пак — казвам аз.

Вместо да се спусна до влека, избърсвам снега от борда и започвам да се катеря обратно нагоре. Саския пъхти след мен по баира. Задъхвайки се, отново закопчавам автоматите. Този път се спускам в права линия, за да съм сигурна, че ще стигна по-далече от нея. Тя прескача скалата след мен и въпреки това стига по-надалеч. Свалям борда, за да опитам отново.

Катерим се все по-нависоко и по-нависоко. Играта започва да става опасна. Скачам по-надалече от всичко, което съм опитвала досега.

След поредното раздрусващо приземяване Саския каца до мен, но пак е малко по-напред.

— Хей! — чуваме глас над нас. Къртис ни маха от платото. — Какво правите там? Днес ледът на пайпа е страхотен.

Споглеждаме се със Саския, потни и останали без дъх.

— Да вървим, а? — казвам аз.

Досадата ми от намесата на Къртис е примесена с облекчение. Ако не беше се появил, не знам, докъде щяхме да стигнем.

Никоя от нас нямаше да спре първа.

17

В настоящето

Лежа и треперя в тясното легло. Чаршафите са леденостудени. Завила съм се с два юргана, но не стигат. Трябва ми още един. В килера за бельо имаше цяла камара, но не искам да ходя дотам.

Въпросите не ми дават мира, не спират да се въртят из главата ми. Кой ни доведе тук и защо? Може ли някой от приятелите ми да е убил Саския? Или Къртис е прав? Тя е жива и здрава някъде тук, в тази сграда.

Десет пъти скачах от леглото да проверявам резето на вратата. Без телефон нямам представа колко е часът, но ми се струва, че лежа тук от часове. Последният ми часовник се развали, след като го натопих в джакузито на фитнеса. След това не си направих труда да си купя нов — във фитнеса е пълно с часовници по стените, а извън него използвам телефона.

Не мога да заспя. Твърде студено ми е. Слагам възглавницата върху гърдите си, уж да ме стопли, но и това не помага. В стаята е тъмно като в рог. Пристъпвам по дъските, за да стигна до контакта. Ето го. Излизам в тъмния коридор и светвам лампата там.

Коридорът е пуст. Притаявам дъх. Не знам какво съм очаквала да видя. Посред нощ е. Окей, ще грабна юргана възможно най-бързо. Минавам покрай вратата на Къртис, стигам до килера за бельо, протягам ръка. И замръзвам. Вътре има някого. Женски глас. Хедър. И мъжки глас. Но чий?

Залепям ухо на вратата, готова да хукна, ако тръгнат да излизат. Мъжкият глас боботи твърде тихо, за да го разпозная. Едва ли е Дейл, с него може да си говори в леглото. Това е или Брент, или Къртис? Дали е Брент? Дали си говорят за кутията на Пандора?