Застанала е на прага боса, с невероятно тесни джинси, сякаш се колебае дали да ме пусне, или не. С прилепналия бял пуловер изглежда деликатна, дори крехка, и аз отново се възхищавам на тази заблуда. Няма нищо крехко нито в карането ѝ, нито в характера ѝ.

Къртис се появява зад нея.

— Съвсем навреме. Тъкмо се готвех да слагам масата.

Свалям заснеженото си яке и влизаме вътре.

Вече всички са тук, щъкат между дневната и кухнята. Хедър и Дейл, Одет и Жулиен. Не съм го очаквала. Брент и Жулиен клечат пред един лаптоп. Брент ми хвърля извинителна усмивка и виждам, че и той не го е очаквал, но се е примирил с положението. Примирявам се и аз.

Въздухът мирише на дим, примесен с аромата на лук и чесън. Едва ли всички живеят тук. Чорапи, ръкавици и очила се борят за място на радиатора. Навсякъде, където може да се окачи нещо, висят мокри дрехи. Има достатъчно сноубордове да напълнят един ски гардероб, но край огъня има само три чифта обувки. Предполагам, че са на Къртис, Брент и Дейл. Беше ми достатъчно неудобно да се сблъскам с Къртис горе на ледника. Идеята, че това ще се повтори, никак не ми допада.

— Ще пиеш ли една бира? — провиква се Къртис от кухнята.

— Не, само вода — казвам аз, влизайки вътре, — но ще си налея сама.

Той мърмори и псува край печката. Търся чаша в шкафа. Докато я наливам, той извиква да му подам дървена лъжица. После ме нахоква, че съм му дала грешната.

Излизам от кухнята и Дейл се смее насреща ми:

— Стой далече от него, докато готви. Аз така правя.

— Браво на теб, тогава ще миеш чиниите — вика Къртис.

Хедър си бръчка носа:

— Тук мирише на умряло. — Тя вдига един обърнат наопаки чорап от облегалката на близкия стол. — Това твое ли е, Дейл?

Той се ухилва:

— Ъ-хъ.

— Отвратително — и мята чорапа по него.

Дейл го хваща с лекота и го запраща в ъгъла. Харесва ми, че не може да смути Хедър, тя е невъзмутима. Той е страхотен, впечатляващо готин пич, но тя го поставя на мястото му.

— Хей, Мила — провиква се Брент, — този испанец направи 67-метрово спускане по релсата. Нов световен рекорд.

Отивам при него. На екрана на лаптопа виждам фигура с яке, която скача върху металната релса, монтирана в снега, и се спуска плавно по нея.

— Отстрани изглежда много лесно — казва Брент.

— Това е номерът при спускането по релсата — казвам аз, — изглежда много лесно, докато не опиташ. Още имам белег на прасеца от последния опит.

Саския се присъединява към нас и аз се напрягам. Още съм бясна заради Лю Роше Оупън, но след като мина известно време, започнах да изпитвам странно чувство на респект към това, което направи. Най-после срещнах момиче, което играе толкова твърдо, колкото и аз. И по начина, по който улавям погледа ѝ от време на време, може би уважението е взаимно.

Гледаме различни падания на релсата, викаме и охкаме, когато бордистите се усукват около нея.

Къртис се появява от кухнята, натоварен с чинии.

— Един път Къртис се спуска цял ден по релсата — казва Саския. — Премери разстоянието и ме караше да му казвам, колко е изминал. Не можа да направи повече от двайсет метра.

Разстоянието е впечатляващо, но Къртис ѝ хвърля предупредителен поглед.

Тя се залепва за него и плъзга ръката си около кръста му.

— Какво? Да не би да те издадох?

Застанали така един до друг, не мога да преценя кой от двамата е по-красив.

Къртис я избутва с лакът, но тя се смее:

— Ето, Мила, това е за теб — казва Къртис и ми подава чиния със спагети. — Сядай където намериш, докато още има място.

Ако му е криво, че избрах Брент, не го показва с нищо, но спря да флиртува с мен просто така, изведнъж. И тайно ми липсва.

Потъвам в дивана с чиния в скута. Напрягам се, защото Саския сяда до мен. Един по един се настаняват и останалите и Саския се примъква по-наблизо. Лакът на босите ѝ крака е точно толкова син колкото и очите ѝ.

Дейл мести поглед от мен към Саския.

— Тези двете са като близначки.

Окей, сега вече наистина ще си боядисам косата.

Саския навежда глава към мен. Премисля:

— Някой път трябва да идем да се пързаляме заедно — казва тя небрежно.

Вилиците замръзват във въздуха и стаята млъква. Колко е нагла, да ми го предлага пред свидетели. Ще приема предизвикателството и ще ѝ отговоря както подобава.

Но нещо в погледа ѝ ме спира. Може пък наистина да иска да се сближим?

— Добре — отвръщам бавно, — може.

Тя измъква телефона си.

— Кой ти е номерът?

По някакъв начин това ми се струва много по-голяма работа, отколкото когато Брент ми поиска телефона. Мисля си, че тази зима стана изведнъж много по-интересна.

15

В настоящето

Стаята ми мирише на прах и влага. Поне не е на парфюма на Саския. Брент сигурно е прав, така ни се е сторило. Но не е, защото така ни се с искало, или поне не от моя страна. По-скоро е било от гузна съвест.