Читаем Сити полностью

— Позна. Сработихме се. Как е там при вас?

— Засега — нищо.

— Нищо! — Луиш беше разочарован, но гласът му съдържаше и нотка на гняв.

— Съжалявам, Луиш. Правим всички възможно. Никой досега не знае нищо.

— Merda! — изръмжа той.

— Скоро ще изскочи нещо — казах.

— Надявам се, Ник. Много се надявам.

И наистина изскочи. Още на следващия ден. Корделия се обади да ни каже, че едно от хлапетата й открило нещо. Момчето било съгласно да разговаряме, но това трябвало да стане в приюта.

Нелсън ме откара до фавелата. Заизкачвахме се по същия път, по който бяхме вървели двамата с Изабел преди два месеца. Тогава денят беше горещ, а сега беше влажен и тежък. Беше валяло и вонеше на мокър боклук. Нямаше много хора, но няколко хлапета и младежи ни гледаха как бавно се изкачваме по хълма. Чувствах се като оголен на този склон, с беззащитен и уязвим гръб, който представляваше съвършена мишена. Всеки миг очаквах да чуя трясъка на изстрела.

Накрая стигнахме до платото с църквичката и приюта. Фавелата се мержелееше под нас в сивия влажен въздух. Почукахме на вратата и Корделия ни отвори.

— Елате — каза тя и ни поведе към едно малко складово помещение, натъпкано с кашони с училищни материали и храна. На един кашон седеше слабо момче на около дванадесет години. Веднага го познах. Евклид.

— Здравей — поздрави ме той с нервна усмивка.

— Здравей, Евклид.

Корделия и Нелсън седнаха на двата налични стола, а аз се настаних на пода. Евклид огледа Нелсън с изключително подозрение. Без съмнение умееше да разпознава полицаите, дори и пенсионираните.

Гласът на Нелсън беше твърд, но вежлив; той зададе няколко въпроса на Евклид. Момчето отговаряше едносрично, като прибягваше към повече думи само при подканянето от страна на Корделия. Макар и да не разбирах и дума от казаното, ясно виждах взаимоотношенията между тримата. Евклид нямаше доверие на Нелсън, но вярваше на Корделия, макар и да се опитваше да го крие. Странните погледи, които й отправяше за одобрение, и начинът, по който реагираше на деликатното й окуражаване, издаваха чувствата му към нея. Очите му обаче си оставаха твърди. Това хлапе беше познало насилието.

— Какво казва? — попитах аз в една пауза.

— Казва, че познава едно от момчетата от групата, която те е нападнала. Всичко било планирано. Организирал го е един мъж на име О Борболета. Той ръководи банда в една от близките фавели.

— Чувал ли си за него?

— Не. Но О Борболета означава „Пеперудата“.

— Защо го наричат така?

Нелсън се обърна към Евклид и го попита. Този път момчето отговори веднага.

— Бил е футболист. Голям майстор. Никой не можел да го стигне.

— Възможно е това да е Зико — казах.

Нелсън се замисли.

— Възможно е. Но истинският Зико има множество поклонници. Всеки футболен запалянко би могъл да вземе името му. А в тази страна футболните запалянковци не липсват.

— Добре, знае ли Евклид къде държи Зико Изабел?

Нелсън въздъхна.

— Той твърди, че не знае нищо за Изабел.

— Помоли го да научи къде се намира.

Нелсън вдигна рамене и му зададе въпроса.

— Nao — изгрухтя Евклид.

— Питай го защо отказа.

Нелсън повтори въпроса на португалски и Евклид измънка нещо.

— Твърди, че някакъв негов приятел можел евентуално да открие къде се намира Изабел. Но лично той не желае да задава прекалено много въпроси. Много е опасно.

— Кажи му, че това е сестрата на Корделия. Единствената й сестра. Че трябва да ни помогне да я открием.

Евклид долови настойчивостта в гласа ми и вдигна поглед към мен. Нелсън му преведе. Евклид изгледа виновно Корделия и повдигна рамене.

— Има ли сестра?

— Да — отвърна Корделия. — Тя е тук.

— Не, питай го — помолих я.

Тя го попита и той кимна.

Зададох няколко въпроса подред и настоях Нелсън да ги преведе.

— Как се казва?

— Марта.

— Колко е голяма?

— На осем години.

— Обичаш ли я?

— Да. — След кратка пауза.

— Обичаш ли Корделия?

Нова пауза.

— Да.

— Е, ако изгубиш сестра си, не би ли направил всичко, за да я спасиш?

Момчето не отговори. Изгледа ме втренчено. Задържах погледа му. Кафявите му очи излъчваха прекалено много за дете на дванайсет години. Смелост, страх, несигурност, но също така и топлина.

— Корделия е спасила живота на толкова много деца, които сега са в приюта. Сега ти можеш да спасиш сестра й.

Той продължаваше да мълчи. Виждах го обаче как целият се е напрегнал.

Нелсън се наведе и измъкна от един кобур, закопчан над глезена му, малък револвер. Металът заблестя в мъжделивата светлина на складовото помещение. Подаде го на Евклид. Двамата с Корделия гледахме невярващо.

Дванадесетгодишното хлапе взе револвера и го напъха зад колана си.

— Добре — каза то. — Ще ви я намеря.

Петък отмина и уикендът се проточи. Луиш остана в Лондон, към него се присъединиха и служители на „Банко Оризонте“. Евклид не се обаждаше.

Вместо него обаче се обади Зико. Бях сам в апартамента, когато позвъни.

— Да?

— Кой се обажда? — изръмжа басов глас.

— Ник Елиот. Луиш е в Лондон. — Луиш беше предупредил Зико, че аз мога да се обадя по телефона докато той отсъства.

— Добре. Поглъщането спряно ли е? — Английският му беше бавен и точен, сякаш беше репетирал изречението. Имаше силен акцент.