Читаем Сити полностью

Лакей в униформа ни отвори вратата и ни въведе в прохладна приемна. Докато го следвахме към една врата в дъното на помещението, момче на около седемнадесет години профуча надолу по стълбите и се втурна покрай нас, без да ни обърне почти никакво внимание. Беше високо, кльощаво и очевидно облечено от моделиер.

Влязохме в просторна всекидневна. В едната й половина се намираше масивно бюро от тъмно дърво, а в другата имаше комплект дивани и кресла. Зад тях се намираше малка градина, която откриваше зашеметяваща гледка към залива от другата страна на града.

Миг след като лакеят изчезна с поръчките ни за кафе, влезе Франсишко. Двамата с Луиш бързо заговориха на португалски. Луиш ме впечатли много — контролираше напълно гнева си. Беше спокоен и отпуснат, сякаш бе отскочил да види стар приятел. Използвах времето, през което си разменяха любезности, за да огледам Франсишко. Беше на около четиридесет, малко под среден ръст, плешив и набит. Приликата с Лусиана се виждаше ясно. Гените обаче, които я бяха дарили със страхотна фигура, при него просто го бяха избили на тлъстини. Очите му бяха почти черни, като нейните, и гледаха твърдо. Усмивката му беше сияйно снежнобяла като нейната, но тънките му устни я превръщаха повече в хищническо озъбване.

Дочух името си и думите „Декер Уорд“.

— Радвам се да се запозная с вас — заяви Франсишко на английски. — Моля, заповядайте.

Двамата с Луиш седнахме един до друг на един нисък диван. Франсишко седна срещу нас.

— С какво мога да ви помогна? — попита той и разпери ръце в приятелски жест.

— Ами, Франсишко, дъщеря ми я отвлякоха. — Луиш успя да произнесе думите така небрежно, сякаш казваше, че дъщеря му е настинала.

На лицето на Франсишко се изписа вежливо смайване.

— О, не! Каква ужасна новина! Всеки ден се разнасят вести за такива неща в Рио, разбира се, но да се случи с теб… Похитителите свързаха ли се с вас?

Разбира се, фалшивото изумление на Франсишко не ме изненада, но въпреки всичко положих огромни усилия да прикрия гнева си при реакцията му. Не го биваше за актьор. Вече бях напълно уверен, че той е организаторът на отвличането.

Луиш запази спокойствие.

— Да, всеки ден се разнасят. В нашия случай обаче те отправиха едно доста необичайно искане.

— Какво?

— Искат от Ник да се опита да предотврати поглъщането на „Декер Уорд“ от една американска инвестиционна банка. Ник е задействал поглъщането и според мен те мислят, че е способен и да го спре.

— Направо невероятно!

— Да, много странно, нали? Ник обаче не може да направи нищо. Хората от американската инвестиционна банка не искат и да чуят за това. Така че ние имаме друга идея.

— Не виждам какво общо имам аз с тази работа — възрази Франсишко, но въпреки това продължи да слуша.

Луиш игнорира забележката му и продължи:

— Както ти е известно, аз ръководя „Банко Оризонте“. Днес възнамеряваме да направим оферта за „Декер Уорд“. Разбираш ли, „Декер“ всеки момент могат да банкрутират. Успее ли моята банка да ги закупи, ние ще направим всичко възможно вносителите и инвеститорите да си получат парите обратно, но тяхната самоличност ще остане в тайна, в случай на разследване. Разбира се, това е, ако освободят дъщеря ми.

Франсишко изрази леко учудване, сякаш озадачен защо ли Луиш му разказва всичко това, но въпреки това продължи да слуша.

— И така, ако Изабел бъде освободена, „Банко Оризонте“ ще погълне „Декер Уорд“ и всички клиенти, които поради една или друга причина не обичат да стават обект на коментар в медиите, могат да бъдат спокойни. — Луиш спря и заби спокойния си поглед във Франсишко.

Франсишко се размърда неспокойно на стола си.

— Интересна идея, но аз все още не виждам какво общо мога да имам с тази работа.

Луиш остана спокоен, без да откъсва поглед от него.

Франсишко потъна в смутено мълчание, после направи опит да имитира нормален разговор.

— Рикардо Рос е мой зет, разбира се. Но ние нямаме съвместен бизнес. Нямам нищо общо с „Декер Уорд“. Двамата с него имаме различни възгледи за бизнеса. — Той се приведе напред и продължи заговорнически: — „Декер Уорд“ са, как да ви кажа, доста агресивни по мое мнение. Аз предпочитам да работя с по-консервативни институции.

В същия момент отпивах от чашата с кафе и малко остана да се задавя. Франсишко се направи, че не го забеляза.

Луиш се изправи.

— Благодаря ти за времето, което ни отдели, Франсишко. Без съмнение похитителите скоро ще ми се обадят, за да ме известят дали това е приемливо за тях.

Франсишко се изправи. Не можеше вече да скрие смущението си как да реагира. Накрая възприе загрижения тон.

— Не съм много наясно защо ми разказваш всичко това. Много съм загрижен за дъщеря ти, Луиш. Надявам се скоро да я освободят.

— И аз също, Франсишко, и аз. — За пръв път от началото на разговора в гласа на Луиш се бе промъкнал режещ ръб.

На излизане се обърнах към домакина.

— Между другото, сеньор Арагао, това момче, което видяхме на влизане, синът ви ли беше?

— Да, Франсишко младши. Той е последна година в колежа.

— Аха. — Усмихнах се.

Двамата с Луиш оставихме Франсишко тотално объркан.