Евклид се съгласи да ни покаже мястото. Качихме се в колата на Нелсън; той спря пътьом до едно магазинче, откъдето ми купи една бейзболна шапка, за да прикрие бледата ми английска кожа. Карахме близо час и половина в северна посока, покрай верига стръмни, покрити с пасища възвишения, преди да стигнем до Сао Хосе.

Селището представляваше група боядисани в бяло къщи с оранжеви покриви и бледосини врати, сгушени в една долина. От двете страни на пътя пасяха овце. Евклид ни изведе извън селото по един мост и ни каза да спрем. Един покрит с чакъл път се отклоняваше надясно, лъкатушеше по склона на хълма, минаваше покрай две малки ферми и изглежда свършваше на върха, до една малка бяла сграда.

— Ето я — посочи той.

На връщане в Рио в колата се разгоря спор.

— Трябва да отидем в полицията — заяви Нелсън. — Нямам избор. Днес е понеделник. Окончателното наддаване за „Декер Уорд“ ще бъде в сряда. Трябва да я освободим преди този момент.

— Но нали си спомняш какво се случи последния път — запротестирах. — Някой извести похитителите. Малко остана да убият Изабел. Този път вече няма да й простят, ако нещата се провалят.

— Знам, че е рисковано. Винаги има риск. Но полицията в Рио има богат опит.

— О, хайде. Обзалагам се, че ще се втурнат вътре, сеейки куршуми и ще застрелят всички похитители, като се надяват, че Изабел ще е единственият оцелял.

— Казвам ти, Ник, може да се получи. Ако изненадата бъде на тяхна страна. Ще говоря с Да Силва. Ще кажем на полицията кого освобождаваме едва в последния момент. В момента в Рио има цяла дузина отвлечени и ги укриват на най-различни места. Дори и да има платен информатор в полицията, той няма да знае кого отиват да освобождават и ще го научи, когато всичко вече е приключило.

На задната седалка Евклид слушаше внимателно спора ни, макар да не разбираше езика.

— Виж — каза Нелсън. — Знам какво изпитваш. Но ако оставим Изабел там и не се намесим, те ще я убият. Ако полицията нахлуе да я освободи, тя ще има по-голям шанс да оцелее. Толкова е просто. Ще говорим с Луиш, когато се върнем в апартамента, и след това ще позвъня на Да Силва.

Не казах нищо. Знаех, че е прав. И в двата варианта вероятността Изабел да загине беше висока. Не можех да го избегна. Всичко, което можех да направя, беше да чакам, докато Луиш вземе най-логичното решение: да изпрати полицията.

Разбира се, това беше пределно ясно през цялото време, докато я търсехме. Неписаното съгласие беше, че ще я измъкнем веднага щом разберем къде я укриват. Но в онзи момент представата, че ще я открием, ни вдъхваше някакъв, макар и минимален кураж. Сега, след като вече знаехме къде я укриват и опитът за спасяване изглеждаше неизбежен, всички рискове изведнъж лъсваха безмилостно.

Помислих си за Рикардо и Едуардо и изпитах внезапен прилив на гняв. Те бяха отговорни за всичко. Заедно с Франсишко. Той беше баща. Как ли би се чувствал, ако неговият син се намираше в онази изоставена ферма и му оставаха само ден или два живот?

Но разбира се!

— Нелсън, имам идея.

— Поредната — въздъхна той. — Вече няма време за никакви идеи.

— Не, изслушай ме. Тази ще свърши работа.

29.

Представлявахме страхотна банда. Корделия дежуреше на телефона в апартамента на Луиш. Нелсън, сътрудникът му Роналдо, Евклид и аз бяхме в колата — една от двете, които Нелсън бе купил предния ден от един търговец на крадени автомобили. Луиш беше в Лондон в хотел „Савоя“ и се молеше за успеха ни. Нелсън, Роналдо и аз имахме пистолети. Бяхме взели Евклид с нас с обещанието, че няма да размахва скъпоценния си револвер. Хлапакът можеше да се окаже от помощ.

Никога до този момент не бях носил пистолет. Бях го затъкнал зад колана на дънките си под една развлечена фланелка. Беше тежък. Металът, първоначално студен, постепенно се затопли от тялото ми. Нелсън ми бе обяснил набързо как да стрелям, но идеята беше да го използвам само при извънредни обстоятелства.

Бях уплашен. Вече рискувах и собствения си живот, освен този на Изабел. Също така обаче се чувствах в приповдигнато настроение. За пръв път усещах, че правя нещо реално за освобождението й. Нелсън беше хладнокръвен, целенасочен и напрегнат. Роналдо гледаше право напред, като следеше движението на колите покрай нас. Слаб, с незабележимо сбръчкано черно лице и тънки мустаци, той беше бивш колега на Нелсън от полицията в Рио.

Колата беше паркирана на пътя за къщата на Франсишко. Нямахме време да съставяме подробен и изпипан план. Тук беше от значение единствено бързината. Нямаше нужда да запазваме в тайна самоличността си или да се крием да не ни забележат. Вероятността полицията да се намеси беше нищожна. Трябваше обаче бързо да вземем решение.

Беше вторник сутринта. Слънцето още не се беше издигнало в зимното утро и хвърляше сенки по пътя. В шест и половина вратите на къщата на Франсишко се отвориха и излезе едно малко сиво рено. По този път движението беше доста рехаво. Имаше опасност някой да ни види, но според Нелсън най-вероятната реакция на средностатистическия моторизиран бразилец би била да натисне по-силно педала на газта.