— Ще направят опит. „Банко Оризонте“ ще направи оферта за „Декер Уорд“ на стойност двадесет милиона английски лири. КБН ще ни подкрепи.

— Добре — възкликнах.

— Днес следобед ще позвъня на лорд Къртън и ще му представя офертата ни.

— Но това няма да ни върне Изабел, не е ли така? — Корделия изглеждаше мрачна и раздразнена.

— Така ще купим още малко отсрочка, Корделия — произнесе баща й, този път вече не с толкова оживен тон. Коментарът й бе унищожил крехкия му оптимизъм, подменяйки го с чувство на вина, задето се бе поддал на вродения си оптимизъм за сделка, когато Изабел беше все още в опасност.

— Научи ли нещо за Франсишко? — попитах го.

Той въздъхна.

— Не много. Доста е потаен, но през последните две години явно е получил достъп до големи източници на финансиране. Носят се слухове, че е бил замесен в няколко особено крупни сделки с недвижими имоти в Бразилия и в Щатите.

— Откъде идват парите?

— Хората казват, че от наркотрафиканти. И не само бразилски. Предполага се, че е завързал връзки с кръгове в Колумбия и Венецуела.

— Това обяснява убийството на Мартин Белдекос в Каракас — казах.

— Но няма нищо конкретно с кои точно наркобанди си има работа? — попита Нелсън.

— Това са само слухове — поклати глава Луиш. — А ти чул ли си нещо?

— Виждали са го в различни моменти с доста от големите играчи в Рио. Всеки от тях може да държи Изабел. Открих къде работи и живее и сложих човек да го наблюдава. Но през последните дни не е мърдал никъде.

— Нещо за хлапетата, които ме нападнаха? — попитах го.

— Да. Разговарях с един детектив, който разследва случая. Той подозира, че нападението не е било за пари, а е било предварително организирано. Никъде във фавелите не смеят и да обелят дума за това и моят контакт има чувството, че хората са уплашени, затова не говорят, а не че не знаят нищо. Полицията имала заповеди да не възбужда допълнителни подозрения с разпитванията си. Обир с опит за убийство и без това е достатъчно лошо нещо. Да не говорим за опасното раняване на чуждестранен бизнесмен на плажа Ипанема, свързано с трафик на наркотици.

— По всичко личи, че Ник има право — заключи Луиш. — Нападенията върху Мартин и Ник и отвличането на Изабел са свързани.

— Зад цялата работа стои Франсишко, вече съм сто процента убеден — кимна Нелсън.

Луиш заби юмрук в масата; съдовете и приборите се раздрънчаха.

— Добре, но след като вече го знаем, не можем ли да направим нещо?

— Всичко, което можем да направим, е да се опитаме да открием къде държат Изабел — каза спокойно Нелсън.

Мария ни донесе обяда на балкона: пържоли и салата. Дъвчехме в мълчание, всеки потопен в мислите си. Споделях отчаянието на Луиш. Ако знаехме, че Франсишко е отговорен за отвличането на Изабел, със сигурност трябваше да има нещо, което да направим. Беше ми ясно, че не можем да отидем в полицията без доказателства. Предния път контактът ни с тях едва не бе станал причина Изабел да умре. Виждах, че конфронтацията е загуба на време, за това Нелсън беше прав. Но ако вместо противопоставяне хвърлехме въдица с примамка? Внезапно ми хрумна една идея.

— Можем да си побъбрим с Франсишко — казах.

28.

Пътят беше стръмен и криволичещ, колата на Луиш подскачаше по паважа. От двете страни, зад вратите от ковано желязо и стените с нависнали цветя и зеленина, се изправяха колониални сгради, блестящи в слънчевия следобед. Зад нас се простираше заливът Гуанабара, а над нас се възправяше статуята на Христос, забулена от облаци.

— Тези къщи сигурно струват цяло състояние — подхвърлих аз.

— Прав си — каза Луиш. — Санта Тереса е един от най-скъпите квартали на Рио. Навремето, когато Рио беше столица на Бразилия, тук се намираха резиденциите на посланиците. Работите на Франсишко явно вървят много добре.

В колата бяхме четирима: Луиш, шофьорът му, Нелсън и аз. Човекът на Нелсън му се бе обадил, че Франсишко си е у дома, така че потеглихме веднага. Подминахме една овехтяла тойота, паркирана край пътя, спряхме и Нелсън излезе, за да се присъедини към човека си. Анонимността му беше от професионално значение за него, затова не искаше да се среща очи в очи с Франсишко.

Петдесетина метра по-нататък спряхме пред една желязна врата. Шофьорът на Луиш поговори малко по един интерком на стената. Казаха ни да почакаме.

Чакането продължи няколко минути. Стар жълт трамвай издрънча зад нас и цял рояк кафяви тела се пръснаха от него.

Накрая интеркомът програчи, протяжно зави електромотор и вратите се отвориха широко. Навлязохме в двор, ограден отвсякъде със стени, и спряхме пред една новобоядисана бяла къща с високи елегантни прозорци с орнаменти. При излизането ни от прохладата на автомобилния кондиционер ме връхлетя вълна от аромати; пурпурни, сини, оранжеви и бели цветя заливаха стени и урни. Деликатни сини и черни пеперуди прехвърчаха от цвят на цвят и танцуваха около нас.