Читаем Сити полностью

— Защото Франсишко ще отрича, че има нещо общо с тази работа — обясни Нелсън. — А и ние не разполагаме с доказателства. Така че той няма да я пусне и ние няма как да разберем къде я крият. От друга страна, това ще го предупреди, че сме разкрили кой е той, и той и съдружниците му, които и да са те, ще успеят да прикрият следите си.

Луиш стана от стола си и закрачи напред-назад. Всички го гледахме мълчаливо. Дишаше тежко, като се мъчеше да възвърне самообладанието си. Накрая спря и се обърна към Нелсън.

— Съжалявам. Не е подходящ момент за гнева ми. Сега трябва да бъда с ясна глава. И така, какво можем да направим?

— Да научим повече подробности за Франсишко — предложих. — С какво се занимава в момента. С кого прави бизнес. Ако си има работа с наркобанди, с кои именно.

— Това мога да го проуча — каза Луиш.

— Ще попитам връзките си в полицията — каза Нелсън. — Ако е близък с онази измет, моите хора ще го знаят.

— А какво ще кажете за онова хлапе, което ме наръга? — попитах. — Ако това е било организирано от наркобанда, във фавелите все ще се носят някаква слухове.

— Възможно е — съгласи се Нелсън. — Мога да питам и за това.

— Аз също — обади се и Корделия. — Моите хлапета обикалят целия град. При нормални обстоятелства никога не бих стигнала дотам да ги разпитвам за такива неща, но сега…

Луиш огледа всички над очилата си, на лицето му едновременно бяха изписани отчаяние и надежда.

— Добре, сега поне можем да направим нещо.

Двамата с Луиш седяхме на балкона, който гледаше към залива. Пиех бира, а той — минерална вода.

— Не трябваше да избухвам сутринта — каза той.

— Само някой ненормален би се държал спокойно в такава ситуация.

— Последните шест седмици бяха истински ад — въздъхна той. Дълбокият му глас беше пропит от умората на чакането и надеждата. — Винаги съм вярвал, че е жива, но когато го чух и от устата на Зико… Само тръпна, че ако не успеем да я измъкнем до следващата сряда…

— Ще я открием.

— Толкова е скоро.

Прокашлях се. Сега беше моментът да му открия идеята си.

— Има начин, по който можем да удължим още крайния срок.

— О, така ли?

— Спомняш ли си, когато каза, че „Банко Оризонте“ започва да мисли за разширение на дейността си и отвъд океана?

— Наистина ли съм го казвал?

— Да, поне така си спомням. Вярно ли е?

— Ами, да. Мислим да създадем филиали и в други страни, може би Аржентина или Уругвай.

— А какво ще кажеш за „Декер“?

— Искаш да кажеш да купим „Декер Уорд“, така ли?

— Да.

Луиш свъси чело.

— Това е идея. Но до този момент никоя бразилска банка не е закупувала голяма европейска такава.

— Може би можеш да си го позволиш. „Блумфийлд Уайс“ предлагат само десет милиона.

— Да, бихме могли да си го позволим — изрече внимателно той. — И това би било голям стратегически ход. Ще се превърнем в главната инвестиционна банка в Южна Америка. Проблемът тук обаче е портфейлът от облигации. От теб разбирам, че е огромен и че е затънал страшно. Трябва да разполагаш с мащабите на „Блумфийлд Уайс“, за да успееш да го изтъргуваш. Ние просто не разполагаме с този капитал.

Изпитах разочарование.

— Значи не можеш да наддаваш, само и само да забавиш нещата?

Луиш се поколеба.

— Бихме могли, но не мисля, че лорд Къртън ще се вслуша в думите ни. Просто няма да прозвучим достоверно. Той ще е наясно, че няма да успеем да възвърнем нивата на позициите. Ще си помисли, че само протакаме, за да печелим време, и вместо това ще приеме офертата на „Блумфийлд Уайс“.

Сърцето ми се сви.

— Добре, нека все пак ти донеса някоя информация за „Декер“ и да видим какво ще решиш.

Изчезнах вътре и се върнах с моите копия от документите на „Блумфийлд Уайс“, които касаеха „Декер“.

— Не съм сигурен дали имаш правото да ми ги показваш — каза Луиш.

— Защо не? Дори вероятността да помогнат за спасението на Изабел да е една хилядна от процента, пак ще я използвам. А и освен това пет пари не давам за правилата, измислени от една акула, за да глътне по-лесно друга.

Луиш се ухили и заразучава документите. Аз се загледах към залива. Беше почти по средата на бразилската зима и въздухът носеше лека прохлада откъм океана. Беше студено за стандартите на Рио, но на мен ми беше приятно.

— Знаеш ли, че има начин — проговори накрая Луиш.

— Какъв?

— КБН, голямата холандска банка. Те са хората, които представих на Умберто Алвеш, за да възкреси сделката с фавелата. Те са едни от най-големите играчи на развиващите се пазари на облигации. Могат да се оправят с портфейла от облигации на „Декер“.

— Значи предлагаш те да изкупят „Декер Уорд“?

Луиш се усмихна.

— О, не. Аз искам да изкупя „Декер Уорд“. Но те могат да поемат портфейла от облигации.

— Ще го направят ли?

— Бихме могли да го структурираме по такъв начин, че да си струва усилията им.

— Добре тогава, кога?

Луиш се изправи и пъхна под мишницата си документите, които му бях дал.

— Трябва да се обадя по телефона.