Читаем Сити полностью

Апартаментът на семейство Рос се намираше на един от големите площади на Белгравиа. Заключих велосипеда си пред входа и натиснах звънеца. Бях облякъл най-модерния си костюм, но с ясното съзнание, че с него бих изглеждал повече на място в Школата за руски изследвания, отколкото тук.

— Ник? — чу се безплътен глас по домофона.

— Да.

— Вторият етаж. Вземи асансьора.

На втория етаж имаше само една врата и аз натиснах бронзовия звънец до нея. След секунди вратата се отвори и на прага се появи Лусиана. Носеше семпла бяла блуза и плътно прилепнали джинси. Черната й коса блестеше разпиляна по раменете. Дари ме с широка усмивка, сякаш бяхме приятели от години.

— Ник, влизай!

Предложи ми бузата си и аз я целунах, улавяйки аромата на скъп парфюм. След това я последвах във всекидневната.

Помещението направо грабна очите ми. Тъмно полирано дърво, дебели килими, златни ръкохватки и тежки брокатени завеси. Но онова, което най-вече ме привлече, бяха трите дълги картини с вихрещи се зелени, сини и червени багри.

Лусиана проследи погледа ми.

— На един обещаващ художник от Баия са. Харесват ли ти?

— Напомнят ми за тези на майка ми. — Действително ми напомняха, макар и по някакъв странен начин. Макар и обектите да бяха съвсем различни — крайбрежието на Норфолк и тропически гори — развихрените краски пробуждаха някакво мрачно отчаяние. Беше направо свръхестествено.

— Наистина ли? — възкликна тя. — Трябва да е добра художничка.

— Така е — потвърдих замислено.

Лусиана ме наблюдаваше отблизо. Познаваше картините и ги харесваше. Имах чувството, че познава и майка ми.

— Чаша вино? — предложи тя.

— Няма да откажа.

— Сядай, веднага се връщам.

Седнах на един диван и огледах килимите, вазите, часовниците, свещниците, някои от тях стари, други нови, но всички — скъпи. Между картините висеше голямо позлатено антикварно огледало. Какви ли хора обичаха да подреждат домовете си по този начин? И сам си отговорих: богатите.

Рикардо не се виждаше наоколо. Той вероятно си бе направил кабинета някъде по-далеч оттук. Това беше територия на Лусиана.

Тя се върна с две чаши бяло вино и се сгуши на един голям фотьойл до мен. Отбелязах си, че беше боса. С червени нокти.

На нея й се струваше съвсем нормално един млад бивш служител на съпруга й да дойде в къщата й и да си говорят за обзавеждане. Изглежда, имаше право.

— И така, ти си обзавеждаш квартирата? — запита тя.

— Да. Изкарах малко пари и реших, че няма да е зле да пооправя дома си. Харесах си някои неща от Бразилия и реших да дойда при вас за идеи. Нали нямате нещо против?

— Изобщо нямам нищо против — отвърна тя. Тъмните й очи ме фиксираха над ръба на чашата й. — Какво ще кажеш обаче преди това да пийнем и да хапнем нещо? Съвсем лека салата.

Изгълтах виното на един дъх. Не се чувствах особено уютно. В известен смисъл тази жена беше не по-малко могъща от съпруга си. Беше свикнала да получава всичко, което посочи с пръст. Е, имах нужда от помощта й, а най-добре беше да хвана бика за рогата веднага, преди да съм изгубил контрола върху ситуацията.

— Всъщност дойдох да ви попитам за едно нещо.

— О, така ли?

— Става въпрос за брат ви, Франсишко.

Това я изненада. Усмивката й потрепери и тъмните й очи се присвиха за миг.

— Какво искаш да знаеш за него?

— Известно ви е, че Изабел Перейра беше отвлечена, нали?

— Да. Ужасно нещо. В Рио постоянно стават такива неща. Ужасно е.

— Има съмнения, че „Декер Уорд“ е замесена с наркобанди. Възможно е да има връзка между това пране на пари и похитителите на Изабел.

— И ти си мислиш, че тази връзка може да е Франсишко? — Лусиана беше смаяна, но не оскърбена.

Поех си дълбоко дъх.

— Дочух слухове, че Франсишко е свързан с някои наркобанди.

— Да не твърдиш, че брат ми е наркотрафикант? — Лусиана изглеждаше повече развеселена, отколкото оскърбена.

— Не, Лусиана. Аз твърдя, че брат ви е бизнесмен. Сигурен съм, че не работи с наркотици, но пък работи с пари, не е ли така?

— Предполагам.

— Е, някои хора инвестират в негов бизнес, той инвестира в нечий чужд бизнес. Може би инвестира пари при Рикардо? Пари, принадлежащи на негови контакти? Контакти по вноса и износа?

Гадаех и това беше явно за Лусиана. Тя се усмихна.

— А защо трябва да ти казвам каквото и да било за това, дори и да има нещо за казване?

— Защо, какво лошо има в това? Пет пари не давам откъде идват парите на Франсишко. Нямам никакво желание да го забърквам в неприятности. Вълнува ме единствено как да открия Изабел, и ми трябва някаква следа. Не я ли открия през следващата седмица, тя ще умре.

— Тя означава много за теб, нали? — Погледът й отново беше прям.

Кимнах.

— Чашата ти е празна. Ще донеса още вино. — Тя отново изчезна, вероятно в кухнята, и се върна с бутилката. Напълни и моята, и своята чаша.

Седна до мен на дивана и докосна ръката ми. Останах неподвижен. Не ми беше много лесно да го направя с такава красива и сексапилна жена до мен.

— Рикардо не те обича много, нали?

— Да. Не мисля, че ме обича. Нещо против?

— Не — отвърна тя, прокарвайки пръст по ръкава ми. — Дори по-скоро ми допада.

— Ще ми разкажете ли за брат си?