Читаем Сити полностью

Трябваше да предугадя реакцията му. Той беше лоялен служител на „Декер“. Винаги бях свеждал такава лоялност до алчност или поне до амбиция — амбицията да натрупаш богатство, което всъщност си беше едно и също. Тук обаче имаше и още нещо. Джейми беше един от хората на Рикардо. Той олицетворяваше онова, в което щях да се превърна и аз, ако бях останал в „Декер“. Рикардо се грижеше добре за хората си и в замяна очакваше пълна лоялност. При Джейми той я бе получил.

Джейми винаги бе следвал доктрината на която и да е институция, на която служеше. На седемнадесетгодишна възраст той бе станал въплъщението на добродетелите на средното училище, за което бе възнаграден — стана шеф на курса. В Оксфорд бе осъществил успешна университетска кариера в социално и спортно отношение, и донякъде академично. В „Гърни Крохайм“ бе съумявал да навлича мантията на богат банкер всеки път, когато беше нужно на колегите или клиентите му. А сега в „Декер“ даваше всичко, за да спазва правилата на Рикардо, и то добре. До този момент не бе имал никакви проблеми.

Но Джейми беше мой приятел, по дяволите! С какво право Рикардо отнемаше приятеля ми? Та нали взаимната ни лоялност с Джейми се коренеше далеч по-назад в миналото, и далеч по-дълбоко.

Но ако това беше така, тогава защо бях заговорничил зад гърба му да продам „Декер“ на „Блумфийлд Уайс“? Започвах да съжалявам за постъпката си. Сега вече ми изглеждаше като че ли щях да загубя най-добрия си приятел. А ако не станеше чудо, това можеше да коства на Изабел живота й.

Но аз искрено бях вярвал, че Джейми пак ще е толкова добре, ако „Блумфийлд Уайс“ погълне „Декер“.

А Кейт? В никакъв случай не бе трябвало да въвличам и нея в това. Двамата с нея бяхме добри приятели и аз я усещах как губи уважението си към Джейми. Последното нещо, което желаех, беше да ги скарам и разделя. А нещата отиваха точно натам, освен ако не действах с най-голямо внимание.

Разбира се, най-големият ми проблем си стоеше непоклатим пред мен. Как да освободя Изабел.

Въздъхнах, допих си уискито и погледнах часовника. Три часът. Крайният срок на похитителите беше четири, английско време. Оставаше още един час.

Задрямах на стола. По едно време ме сепна звънът на телефона. Беше четири и десет; първите птички вече се разпяваха пред прозореца.

— Ник? Луиш се обажда.

— Какво каза Зико?

— Ще я запазят жива. Казах им, че сделката не се прекратява, но поне се отлага. Той ми заяви, че в момента, в който чуят, че сделката е осъществена, ще я убият.

— Значи разполагаме с времето до следващата сряда, за да я спасим.

— Да. Но поне ще е жива.

— Поне ще е жива — повторих.

Затътрих се по стъпалата нагоре с надеждата, че Изабел ще живее.

Събудих се в девет. Пет часа сън бяха достатъчни, за да ме освежат. Кейт тъкмо отвеждаше Оливър до занималнята му, а Джейми бе излязъл часове по-рано. Направих си кафе и препекох няколко филии, след което се върнах в стаята си да обмисля нещата.

Прогоних от съзнанието си всякакви мисли за Джейми, Кейт, за това къде щях да си търся работа и къде щях да живея. До следващата сряда трябваше да изработя план как да открия Изабел. Издърпах няколко чисти листа и се втренчих в бялата им пустота.

Който и да беше организирал отвличането на Изабел, искаше „Декер“ да остане независима. Рикардо и Едуардо бяха най-вероятните подбудители, защото други като тях с такова неистово желание нямаше. Но въпреки това Рикардо бе отказал да признае всякаква осведоменост за отвличането и на практика беше невъзможно да се докаже съпричастността им.

Но какво да кажем за другия край? За Бразилия? За Рио? Там поне имахме нещо конкретно. Започнах да си нахвърлям идеи.

Похитителите бяха банда от Рио. Аз бях нападнат от банда в Рио — нищо че бяха деца. Дейв бе предположил, че това има връзка със смъртта на Мартин Белдекос в Каракас и с прането на пари в „Декер“. Прането на пари, организирано от Франсишко Арагао, шурея на Рикардо.

Но защо ще му е на Франсишко Арагао да отвлича Изабел?

Огледах наброските си. Ставаше ясно, че искам ли да открия кой държи Изабел, трябва да отида в Бразилия. Междувременно обаче можех да пробвам и една връзка в Англия.

Измъкнах указателя с домашните номера на „Декер“ и набрах един.

— Ало.

— Мога ли да говоря с Лусиана Рос?

— На телефона.

— Здравейте. Обажда се Ник Елиот. Запознахме се на увеселението ви през април, не знам дали си спомняте.

— Здравей, Ник. — Гласът й беше сипкав, топъл и приятелски. — Как я караш?

— Ами, не съвсем зле. Вие споменахте тогава за някакви латиноамерикански дизайни, които правите, и тъй като имам планове да ремонтирам квартирата си, удобно ли да е отскоча и да хвърля едно око на работите ви?

— Разбира се. Когато искаш.

— Днес става ли?

— Разбира се. Заповядай за обяд.

— Добре. — Погледнах часовника и съобразих за разписанието на влаковете. — В един съм при вас.

— До скоро виждане.