Читаем Шестият полностью

Такава беше обстановката в момента, в който Бънтинг се зае с реализацията на амбициозния си план. Обединявайки основните принципи на предприемача с мотивацията на патриота, желаещ да защитава родината си, той беше осъзнал, че националната сигурност има нужда от него. Тествана и одобрена, Е-програмата започна да се развива и допълва с всяка изминала година. Но тя не беше научен експеримент. В огромната планина от информация, трупана всекидневно от Америка и нейните съюзници, несъмнено присъстваха дребни наглед и безкрайно раздалечени в пространството разузнавателни данни, които биха могли да предотвратят нов 11 септември.

Успехът на Е-програмата беше бърз и категоричен. Някои хора биха могли да твърдят, и то с пълно основание, че светът се бе превърнал в гадно място. Но Бънтинг беше сред малцината, които имаха ясна представа колко по-гадно можеше да стане. Той си даваше сметка, че Съединените щати и техните съюзници са изправени на ръба на пропастта. Знаеше колко пъти се бяха разминавали на косъм от събития с много по-тежки последици от онези, предизвикани от двата пътнически самолета, забили се в кулите близнаци. В рамките на някакви си шест месеца анализите на Едгар Рой бяха предотвратили поне пет добре организирани нападения срещу граждански и военни обекти в различни точки на света. Плюс още много по-незначителни, но убийствени инциденти. Всичко това се дължеше на уникалните му способности да прониква в Стената и да разгадава нейните тайни като никой друг анализатор в историята. Резултатите от неговите стратегически заключения се усещаха в целия свят по хиляди различни начини.

В крайна сметка обаче всичко се свеждаше до намирането на подходящия индивид. Това беше най-голямото предизвикателство. Средната продължителност на кариерата на Анализатора беше три години. Това беше крайният срок на годност, дори за най-невероятния ум на света. После идваше ред на щедрата пенсия и заслужената почивка — за съжаление без възможност за точно репродуциране, както това става при расовите жребци.

Телефонът иззвъня. Бънтинг облиза устни и се опита да запази спокойствие. Очакваше това обаждане. То беше причината за присъствието му в офиса. Вдигна слушалката.

— Да? Разбира се, ще почакам…

Миг по-късно в ухото му прозвуча познатият глас. Пое си дъх и каза:

— Благодаря, че ми отделихте от времето си, господин президент.

Разговорът беше кратък. Съгласно предварителната договорка щеше да продължи не повече от пет минути. Сегашният обитател на сградата на Пенсилвания Авеню 1600 не би му отделил дори толкова, ако Питър Бънтинг не беше толкова важен играч в разузнавателната общност.

— За мен е чест и удоволствие да служа на родината, сър — рече Бънтинг. — Давам ви своята дума, че всички набелязани цели ще бъдат реализирани навреме. Да, сър. Благодаря, сър.

След което преминаха към детайлите.

Таймерът на телефона изщрака. Петте минути бяха изтекли. Бънтинг каза „дочуване“, върна слушалката на мястото й и погледна асистентката си.

— Още когато се обади президентът, вие бяхте наясно, че целта е постигната, нали? — подхвърли тя.

— Мислиш ли?

— Защо, не е ли така?

— На практика удължихме падането си, нищо повече.

Изчака я да напусне кабинета, качи крака на бюрото и преплете пръсти на тила си. Познаваше лично стотици анализатори на разузнавателни сведения — умни хора, завършили най-добрите школи за специалисти. Хора, чиято трудова дейност можеше да започне и да свърши с наблюдението на определен квадрант над въздушното пространство над някоя близкоизточна държава, със следенето с неотклонно внимание на комплект от почти идентични спътникови снимки, докато косата им побеляваше и кожата им се набръчкваше от годините. Отлични специалисти и добри хора, които прилежно изследваха своята частица от огромната картина. Но само толкова. Нямаше как да обхванат цялата пъстроцветна дъга на разузнавателната дейност.

За разлика от тях Едгар Рой беше специалист във всички области. Задачата му беше да знае всичко и той се справяше. Бънтинг не се надяваше да открие друг като него.

Такъв генетично програмиран индивид просто не съществуваше. С перфектна памет и смайваща способност да подрежда късчета от мозайката. Ех, ако Рой можеше да живее вечно!

Телефонът изжужа.

— Какво? — ядосано попита той. Поколеба се за миг, после добави: — Добре, нека влезе.

Беше Ейвъри. Най-после прилично подстриган, но отново с лош вкус по отношение на облеклото. Приличаше на махмурлия след ергенско парти, който беше спал с дрехите. Но иначе беше умен. Не до нивото на Е-класата, но много полезен.

— Виждам, че си се върнал от Мейн.

— Едва тази сутрин. Преди две вечери проследих Карла Дюкс до дома й. Трябваше да изясним някои неща.

— Е? Изяснихте ли ги?

— Не, защото забелязах, че имам опашка.

— Какво? — изправи гръб Бънтинг. — Кой беше?

— Беше тъмно и не успях да го огледам добре. За малко не го прегазих, докато се опитвах да избягам. — Замълча за момент, после добави: — Мисля, че беше онзи частен детектив, Шон Кинг.

— Кинг? Какво е търсил там?

— Вероятно е следил Дюкс, мен, а може би и двамата.