— Не знам — призна Шон.

— Брандън Мърдок? — подхвърли тя.

— Откъде знаете това име?

— Теди ми каза, че Мърдок се е опитвал да разбере по всякакъв начин кой на практика го е наел. Каза още, че засега е успял да пресече опитите на Мърдок.

— Обикновено ФБР постига всичко, което иска.

— Не споря. Но нека ги накараме да се поизпотят. Не съм юрист, но мисля, че разкриването на убийците на шестимата мъже, а после на Теди и Хилари е доста по-важна задача от това да се разбере кой плаща за защитата на Еди.

— Според вас всичките убийства са свързани помежду си, така ли? — изгледа я с любопитство Мишел. — Шестимата във фермата, Бърджин и секретарката му са станали жертва на едни и същи хора?

— Теди Бърджин нямаше врагове. А защо им е да убиват Хилари, освен заради нещо, което е знаела? Това е достатъчно доказателство, че Еди е невинен. Няма как да е напуснал „Кътърс Рок“, за да ги убие.

— Имате право — замислено промълви Шон. — Ако наистина има връзка.

— Доказателствата са очевидни. Просто трябва да ги откриете.

— Ще изготвя договор за адвокатски услуги, който трябва да подпишете.

— С удоволствие.

— Нещо друго, което трябва да знаем?

— Мисля, че вече имате предостатъчно материал, който се нуждае от анализ.

Двамата станаха да си вървят, а Пол тръгна да ги изпрати.

— Мисля, че не е разумно да оставите прекалено дълго горката Меган в ръцете на ФБР — подхвърли тя. — Може би трябва да вдигнете малко шум за незаконно задържане или нещо подобно. Просто за да им вдигнете кръвното. Кажете, че ще се обърнете към някоя телевизия или към вестниците и ще им дадете пресконференция направо там, пред централата им. Няма как да не си размърдат задниците.

— Май имате доста опит при контактите с ФБР, а? — озадачено подхвърли Шон.

— Повече, отколкото можете да си представите, мистър Кинг.

27

Питър Бънтинг седеше в кабинета си в Манхатън. Обичаше Ню Йорк. Имаше офис в центъра на Вашингтон, седалището на компанията му беше в Северна Вирджиния, но Ню Йорк беше уникален. Кипящ от енергия. Това беше неговият град. Убеждаваше се в това всяка сутрин, докато отиваше на работа, изминавайки пеша разстоянието от солидната си къща на Пето Авеню.

Протегна врат и разгледа досието на бюрото си. То, както всичко останало в кабинета, беше в електронен вариант, качено на тънък таблет. Никъде в офиса не се използваха хартиени носители. Важната информация се съхраняваше в непробиваеми сървъри, далече оттук. Секретната електронизация бе на почит в света на Питър Бънтинг.

Той остана впечатлен от кариерите на Шон Кинг и Мишел Максуел, които беше проучил подробно с безкрайно внимание. И двамата бяха усърдни, умни и практични в своята работа. В същото време успехите им се дължаха до известна степен и на невидимата ръка на късмета, намесила се в решаващите моменти. Но човек не можеше да разчита на късмета постоянно. Разбира се, той все още нямаше представа как би могъл да се възползва от това.

Натисна един бутон и на екрана се появи друг обект.

Едгар Рой.

Основният му проблем.

Все още не знаеше какво да прави с него. Уникалната Е-шестица, която поглъщаше огромна част от времето му, защото предлагаше безброй варианти и зашеметяващи перспективи. Разбира се, беше взел известни превантивни мерки, но изоставането беше значително. Министър Фостър беше напълно права в твърдението си, че качеството на анализите падаше. Статуквото се влошаваше. Имаше реална опасност да изгуби всичко, което беше постигнал досега.

Хората като Елън Фостър не прощаваха. Щяха да го отстранят, без да се замислят. Имаше неприятното чувство, че вече работят в тази посока. Всъщност беше сигурен. При тях нямаше „може би“, нямаше колебания. А диригент на операцията несъмнено беше Мейсън Куонтрел. В областта на националната сигурност отдавна нямаше разлика между частния и обществения сектор. Представителите на двете страни непрекъснато си разменяха местата. Вече никой не можеше да каже къде свършва ролята на правителството и къде започва тази на машините за печатане на пари.

Когато взе решение да остави своя следа в областта на разузнаването и сигурността, положението беше отчайващо. Твърде много агенции с огромен брой участници в играта, бълващи твърде много доклади — обикновено на една и съща тема, които никой нямаше време да анализира. Твърде много очи, насочени в погрешна посока. Най-лошото беше, че никой не проявяваше желание да споделя информация, защото това означаваше загуба на бюджетни средства или трудно завоювани позиции. МВС не контактуваше с ЦРУ. Военното разузнаване нямаше връзка с ФБР. АНС бе отделна държава. Останалите институции с подобни абревиатури работеха за себе си. Всяка от тях разполагаше с част от истината, но никоя не виждаше общата картина. А когато общата картина оставаше скрита, идваха грешките. Сериозни, дори фатални грешки, вследствие на които умираха много хора.