— Качеството видимо се влошава. Полезната информация от Е-програмата се е свила с трийсет и шест процента. Самите доклади са объркани и неясни. Липсват предишната обосновка и логически заключения. Ти ме увери, че операцията няма да бъде засегната, но на практика е обратното.

— Вярно е, че летвата беше вдигната много високо, но…

— Ти прекрасно знаеш, че аз съм най-верният ти поддръжник — отново го прекъсна Фостър.

Това беше абсолютна лъжа, но Бънтинг покорно кимна.

— За което съм ви дълбоко благодарен. В тези тежки моменти за мен вие действително се проявихте като чудесен лидер.

Усмивката й продължи задължителните няколко секунди, след което се стопи.

— Но има хора, които не споделят моя ентусиазъм. С течение на времето Е-програмата започна да усвоява бюджетни средства на други агенции. Това е Светият граал на нашето време. По-голямо парче от баницата за едни означава по-малко за други.

Така е, но МВС прилапва най-голямото парче, помисли си Бънтинг.

— Въпреки всичко няма спор, че Е-програмата е изключително успешна — рече на глас той. — Тя предлага на страната далеч по-голяма сигурност, отколкото конкуренцията между отделните агенции. Този модел вече не работи.

— Не бих казала, че съм съгласна с тази оценка — бавно отвърна Фостър. — Но главният въпрос си остава: какво направи за мен днес? Варварите са на прага ни. Даваш ли си сметка какво ще се случи, ако тези неща станат публично достояние?

— Гарантирам ви, че това няма как да се случи.

— Не съм убедена, Питър — въздъхна тя и затвори папката. — Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?

Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.

— Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата — заяви накрая той.

— Това ли е отговорът ти? — погледна го с недоумение тя. — Наистина ли?

— Точно така — твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.

— Може би не те разбирам, Питър — каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. — Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.

Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.

— Според мен би било крайно неразумно.

— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?

— На тази фаза е излишно да го безпокоим.

— Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно — това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.

— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.

Жената се усмихна на официалното обръщение.

После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.

— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.

Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл — да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.

Джеймс Харкс застана мирно.

Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.

Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.

Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.

— Чули всичко?

— Да — кимна Харкс.

— Какво ти е мнението за Бънтинг?

— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.

— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.

— Да, така е.

— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.

— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.

Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.

16

„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.

Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.