— Форт Исенгран. Крепост, намира се на малко островче във Фредрикста. Разделя течението на река Глома на две. Построена е в края на XIII в. от ярла, управител на Боргсисел — за тези, които искат да знаят. Направена е от дърво и камък. Разрушена през 1287 г. През XVII в. е построена нова крепост. Петер Весел Турденшол я е използвал като база по време на Великата северна война, каквото и да означава това. Името Исенгран идва от… да, учените спорят по въпроса, но навярно произлиза от френското „lie Grand“, големият остров. Това върши ли ви работа?

— Не — тросна се Миа. — Има ли още нещо? Нещо съвременно? За какво се използва днес?

— Почакай.

Миа притисна телефона с рамото си и взе още едно ментово драже. Продължаваше да усеща вкуса на алкохол в гърлото си.

— Не намирам много. Сватбени снимки от Форт Исенгран. Излет на пенсионери.

— Това ли е всичко?

— Да. Не, почакай, тук има още нещо.

Пак настъпи тишина.

— Какво има?

— Не знам дали е важно, но през 2013 г. там ще открият паметник. Не във форта, а срещу него, на променадата покрай реката.

— Какъв паметник?

— Казва се „Майките на Мунк“. Бронзови статуи на майката и лелята на Едвард Мунк.

— Разбира се — промърмори Миа.

— Това ще ви свърши ли работа?

— Несъмнено, Габриел. Благодаря ти.

Понечи да затвори телефона, но Габриел я спря.

— Мунк при теб ли е?

— Да.

— В какво настроение е?

— Поносимо, защо?

— Удобно ли е да говоря с него?

— Ето го.

Миа подаде телефона на Холгер.

— Да? Мунк е.

Майките на Мунк. Значи все пак е права.

— Да, разбирам — каза Мунк по телефона. — Но не се тревожи, както ти обясних, това е лична работа. Имаме по-важни задачи. Какво? Да, човек може да полудее. Какво? Да, получих я от една приятелка от интернет. От Швеция. Какво? Казва се Маргрете нулаосем. Но не се притеснявай. Да, да, разбирам. Ще говорим по-късно.

Мунк се засмя и върна телефона на Миа.

— Какво има?

— Нищо особено, говорихме по личен въпрос.

— Добър е — отсъди Миа.

— Кой? Габриел ли? Да, абсолютно. Харесвам го. Радвам се, че този път случихме на човек.

Миа взе още едно драже и свали малко прозореца.

— Разбра ли нещо? Исенгран Форт?

— О, да — кимна Миа.

Разказа му какво е научила от Габриел току-що.

— По дяволите — промърмори Мунк. — Значи наистина е свързано с мен. Аз съм виновен за смъртта на момичетата.

Той стисна очи и удари волана с ръка.

— Не знаем със сигурност — изтъкна Миа. — Колко време ще пътуваме?

— Час и половина — отвърна Мунк.

— Значи, ще подремна малко.

— Умно — отбеляза той. — Подремни и за мен.

50.

Пристигнаха до полицейските заграждения при изгрев-слънце. Мунк показа картата си и млад полицай с разрошена коса и вид на току-що събудил се им даде знак да продължат. Паркираха колата пред малка червена къща, „Кафе Гелайен“, където ги посрещна Къри и им посочи пътя покрай стария каменен зид. Миа съзря променадата на другия бряг на реката. Майката и лелята на Едвард Мунк. Лаура Катрине Мунк и Карен Бьолста. Тя знаеше доста за автора. Повечето жители на Осгорщран бяха добре осведомени за личността му. Сега в малкото градче се гордееха особено с факта, че Мунк е живял там. Някога обаче изисканите дами обръщали отвратени парасолите си към отблъскващия художник. „Не е ли типично“ — помисли си Миа в момента, в който забеляза бялата найлонова палатка, опъната от криминалистите. Приживе са го ненавиждали, но сме забравили този факт. Това ли е съдбата на всички велики творци на Норвегия? Трябвало е да умрат, за да ги оценим. Хвана се, че мисълта не е нейна. Беше на майка ѝ. Изкуството и литературата винаги бяха на почит в дома, където бе прекарала детството си. Често седеше край кухненската маса и слушаше майка си да разказва, почти като в клас. Сигри и Миа бяха ученички, всяка пред своята купичка с овесени ядки, а майка им — ревностната учителка.

Къри имаше изненадващо бодър вид и говори през целия път до палатката. Опитният полицай правеше впечатление на студен и корав с плешивата глава и набитото си тяло, но Миа знаеше, че не е такъв. Къри бе изключително способен и имаше голямо сърце, въпреки че изглеждаше, а и често се държеше като булдог.

— Двама абитуриенти. Двойка. От гимназия „Глемен“. Не бяха на себе си, така че ги изпратихме вкъщи.

— Нямат връзка с престъплението, нали? — попита Мунк.

— Не, не, едва говореха. Никога през живота си не съм виждал толкова трезви абитуриенти. От гледката, предполагам, алкохолът се е изпарил през порите им.

— Има ли свидетели от съседните къщи? — поинтересува се Миа.

— Още не — повдигна рамене Къри. — Полицаите от Фредрикста в момента тропат по вратите. Но се съмнявам, че ще изскочи нещо.

— Защо? — учуди се Миа.

— Сериозно ли питаш?

Къри се усмихна кисело.

— Нямаме работа с аматьор, не си ли съгласна?

Стигнаха пред палатката. В този момент оттам излезе възрастен мъж в бяла найлонова престилка, покриваща цялото му тяло. Миа се изненада да види познато лице. Бе работила по много случаи с криминолога Ернст Хюго Вик, но мислеше, че отдавна се е пенсионирал.

— Мунк. Миа — кимна им Вик.

— Здравей, Ернст — поздрави го Мунк. — Чак от Осло ли те извикаха?