Не му отне много време да я намери. Оказа се съвсем нова, покрита със светли дъски, около един квадратен метър — малка шахта направо в земята. Бе заключена с катинар. Не много голям, малък катинар, златист, като този, с който учителят по физическо заключваше шкафа с футболните топки, та никой да няма достъп до тях без разрешение. Пак се огледа. Не се виждаше никой. От църквата долитаха гласове, песен — там някой пееше. Бяха заети с други неща. Пееха. Възпяваха Бог или в каквото вярваха. Не знаеха, че Тобиас е тук, отвън. Че някой иска да ѝ помогне. Да разбие катинара. Да я освободи. Не съумя да потисне усмивката си. Учителят по физическо така и не разбра защо топките не са в шкафа. Не допускаше колко е лесно да отвориш катинар. Тобиас го беше правил много пъти. Почти всички момчета в класа му знаеха как става. Беше още по-лесно, отколкото да преписваш на контролно. Бяха си направили шперцове в час по трудово, когато учителят им излезе да пуши. Парче метал и пиличка за нокти като тези, които използват момичетата, е добре като за начало. Връхчето се изрязва с ножица за метал и се изпилва, докато стане достатъчно тънко. Изисква се, разбира се, умение, трябва някой да те научи, но направиш ли го веднъж, после е лесно. Тобиас си извади ключовете от затворения с цип джоб на якето и напипа шперца. Дръж катинара така, че широкият край на ключалката да остане от дясната страна. Пъхни шперца, натисни наляво, докато усетиш, че е захапал метала вътре. Готово. Разклати, дръпни катинара към себе си, напъни и после завърти силно надясно. Тобиас чу тихичкото прищракване и катинарът се отвори. Стълба. Дълга стълба водеше надолу в шахтата. Предпазливо пъхна глава и прошепна:

— Ехо? Ракел? Там ли си?

49.

Миа излезе от хотела. Мунк вече я чакаше отпред. Тя седна в черното ауди и се опита да принуди тялото си да се събуди. Хапчето, което бе взела, още действаше, от него се чувстваше отпусната и сънлива. И Мунк очевидно не бе спал много. Носеше същите дрехи като снощи — кафяво сако от рипсено кадифе с кожени кръпки на лактите и лекьосана риза. Имаше торбички под очите и дълбоки бръчки на челото. На Миа ѝ дожаля за него. Наистина имаше нужда от компания. От жена в живота си. Някой, който да се грижи за него, както той винаги бди над всички около себе си.

— Какво имаме? — попита Миа.

— Форт „Исенгран“.

— Къде е това?

— Фредрикста.

Миа се изненада. Другите две момиченца бяха намерени в покрайнините на Осло. В гората. Извършителят пак бе променил метода си на действие.

— Кой ги е намерил?

— Двойка абитуриенти — въздъхна Мунк. — Районът е затворен, но те се промъкнали вътре за малко цуни-гуни или каквото са правили.

— Кой е там?

— Местната полиция. Къри и Анете са на път, скоро ще пристигнат.

Миа погледна часовника на таблото. 05:15. Навън все още беше тъмно.

— И какво знаем дотук?

— Двете момичета са лежали на земята. Между тях е бил побит кол.

— Кол ли?

Мунк кимна.

— Какъв кол?

— Дървен. С набучена свинска глава.

— Какво искаш да кажеш?

— Това, което казах. Момичетата са били на тревата, а между тях е имало кол с набучена свинска глава на него.

— Истинска свинска глава?

Мунк пак кимна.

— Господи — простена Миа.

— Какво мислиш, че означава?

Мунк включи отоплението и влезе в тунела при кметството, откъдето се излизаше от града.

— Свинска глава, набита на кол?

— Да?

— Трудно е да се каже — поколеба се Миа.

От топлината в колата ѝ се доспа. Липсваше ѝ сутрешното кафе, но не искаше да моли Мунк да спре.

— Все нещо трябва да означава.

— Повелителят на мухите — прошепна тя.

— Какво?

— Това е от една книга. „Повелителят на мухите“. Група момчета попадат на пуст остров, без възрастни. Мислят, че там живее чудовище и забиват свинска глава на кол като жертвоприношение.

— Боже Господи — изпъшка Мунк. — Ние сме чудовището, нали?

— Възможно е.

— Вътре има пакетче ментови дражета. — Мунк посочи жабката.

— И?

— Имаш нужда. — Той подкара по „Драменсвайен“.

Миа усети пронизващо раздразнение, но то бързо отшумя. Тя отвори жабката и извади пакетчето. Взе две дражета, останалите прибра в джоба на якето си.

— Защо, по дяволите, Фредрикста? — измърмори Мунк. — Изобщо не се връзва. И толкова открито?

— Много сме мудни. — Миа си извади телефона.

— В какъв смисъл?

— Извършителят иска да ни покаже, че не си вършим добре работата.

— Господи — отново изпъшка Мунк.

Миа намери номера на Габриел Мьорк в указателя.

— Габриел на телефона.

— Здравей. Миа е. На работа ли си?

— Мда — въздъхна момчето на другия край.

— Ще потърсиш ли Форт Исенгран във Фредрикста?

— Сега ли?

— Да. С Мунк пътуваме натам. Намерили са момичетата.

— Разбрах.

От другата страна се възцари тишина. Миа чуваше как Габриел трака на клавиатурата.

— Намери ли нещо?

— Какво търся?

— Каквото и да е.

— Да видим. — Младежът потисна една прозявка.