Читаем Пътувам сама полностью

— Ваше ли е това ателие? — Анете се огледа.

На витрината имаше манекени с ръчно ушити дрехи. Стените и рафтовете бяха отрупани с изделия, явно изработени от Йени. Няколко кукли, няколко рокли, едната стена бе покрита с кувертюри, целият магазин беше препълнен със старомодно ръкоделие.

— От 1972-ра — кимна сладката възрастна жена. — Двамата с мъжа ми отворихме работилницата, но него вече го няма. Отиде си през осемдесет и девета. Негова беше идеята да се казва „Шивашко ателие на Йени“. Според мен „на Йени и Арил“ щеше да е добре, но той настоя, тъй че, да…

Тя отново застина в нерешителност.

— Вие ли ушихте тези рокли?

Миа извади снимките от вътрешния си джоб и ги постави върху тезгяха. Йени си сложи очилата, увесени на връвчица на врата ѝ, и погледна набързо снимките, преди да кимне.

— Да, аз уших и двете. Какво означава това? Загазила ли съм? Нещо лошо ли съм направила?

— Изобщо не, Йени, нямаме никакво основание да мислим, че сте направили нещо лошо. За кого ги ушихте? — попита Миа.

Собственичката влезе зад щанда и свали от един рафт папка.

— Всичко е тук. — Тя почука с пръст върху папката.

— Какво има тук?

— Всички поръчки. Всичко съм записала. Размер, материя, цена, дата, всичко е вътре.

— Имате ли нещо против да я вземем? — попита Миа.

— Не, не, разбира се, вземете всичко, което искате. Уф, какъв ужас! Уф, не, наистина не знам дали… изпаднах в такъв шок, когато… да, един от съседите ми донесе вестниците…

— Кой поръча роклите? — продължи да пита Миа.

— Един мъж.

— Знаете ли името му?

— Не, така и не разбрах как се казва. Просто дойде със снимки. На кукли. Пожела да му ушия роклите в детски размер.

— Обясни ли за какво са му?

— Не, а и аз не попитах. Ако знаех, че… Не знаех, че…

Йени Мидхюн се хвана за главата. Наложи се да седне. Анете изчезна в малката стаичка и се върна с чаша вода.

— Благодаря. — Гласът на възрастната жена трепереше.

— Кога приехте поръчката?

— Преди около година. Миналото лято. Първата.

— Много пъти ли е бил тук?

— О, да — кимна Йени. — Идва много пъти. И никога не е възниквал проблем с плащането. Винаги в брой, никога не е създавал проблеми. Плащаше добре. Никога не се пазареше.

— Колко рокли ушихте?

— Десет.

Възрастната дама сведе очи. Анете погледна Миа и вдигна вежди.

Ще има и други. Десет рокли.

— Кога го видяхте за последно?

— Неотдавна, съвсем неотдавна. Дали не беше преди месец? Да, така ми се струва. В средата на март. Тогава взе последните две.

— Ще ни опишете ли как изглеждаше? Ще си спомните ли? — попита с дружелюбен тон Анете.

— Съвсем обикновено.

— Какво значи за вас съвсем обикновено?

— Ами, беше много добре облечен. Спретнати дрехи. Костюм и шапка. Елегантни, лъснати обувки. Не много висок, примерно колкото Арил, мъжа ми, да речем 1.75, нещо такова, и не беше слаб или дебел, съвсем нормален.

— Говореше ли на диалект.

— Моля? Не.

— Тоест, бил е от Йостлан? Като нас ли говореше? — поинтересува се Анете.

— О, да, беше норвежец. От Осло, да. Навярно около четирийсет и пет годишен, нещо такова. Съвсем обикновен мъж. Наистина приятен. И много хубаво облечен. Откъде да знам, че… в смисъл… ако знаех, тогава…

— Много ни помагате, Йени. — Миа внимателно потупа възрастната жена по ръката. — Тази информация ни е страшно полезна. Сега искам само да си помислите дали нямаше нещо специфично у него. Да сте забелязали нещо.

— Не, не знам за какво говорите. Да не би да имате предвид татуировката?

Анете погледна към Миа и се усмихна.

— Имал е татуировка?

Възрастната жена кимна.

— Тук. — Тя се пипна по шията. — Обикновено носеше поло и тогава не се виждаше, но веднъж не беше с поло или яката му не беше толкова висока, беше малко развлечено, ако разбирате.

Собственичката хвана яката на блузата си, за да покаже колко развлечен е бил пуловерът му.

— Голяма ли беше татуировката? — намеси се Анете.

— О, да, голяма беше. Покриваше цялата му кожа оттук надолу дотук.

— Какво беше изобразено, видяхте ли?

— О, да, орел.

— Имал е татуиран орел на шията.

Йени потвърди нерешително.

— Докладвай за това веднага — разпореди Миа.

Анете кимна и си извади телефона. Излезе на улицата, за да се обади.

— Добре ли се справих?

Възрастната симпатична жена погледна Миа със зачервени очи.

— Ще вляза ли в затвора?

Миа я погали по рамото.

— Не, няма. Но ще се наложи да дойдете в Осло, за да вземем официални показания от вас. Не е задължително да стане сега, но през някой от следващите дни ще трябва. Става ли?

Собственичката се съгласи и изпрати до вратата Миа, а тя извади визитна картичка от задния джоб на дънките си и ѝ я подаде.

— Сетите ли се още нещо, обадете ми се. Съгласна ли сте?

— Ще ви се обадя. Но нали не съм загазила?

— Не, изобщо — усмихна се Миа. — Благодаря за оказаната помощ.

Излезе на улицата и чу как вратата зад нея се заключва. Видя лицето на възрастната жена да наднича иззад завесите. Надяваше се тя да не е сама през остатъка от деня, да има на кого да се обади.

Миа се обърна, когато Анете затваряше телефона.

— Успя ли да разговаряш с Холгер?

— Не, не вдигна. Говорих с Ким. Той ще предаде.

— Чудесно — усмихна се Миа.