— Трябва да ни отворят. — Анете надникна зад рецепцията. — Нали е така по тези места? Важно е да има контрол кой влиза и кой излиза.

Миа Крюгер се огледа. Фоайето беше пестеливо обзаведено. Малка маса. Два дървени стола. Изсъхнала палма в единия ъгъл.

— Ехо — провикна се пак Анете.

— От полицията сме. Има ли някого тук?

Най-сетне една врата зад рецепцията се отвори и слаб, възрастен мъж промуши глава навън.

— Какво искате?

— Полиция. Отдел убийства. — Миа сложи идентификационната си карта върху плота.

Мъжът ги изгледа скептично. Разгледа снимката на Миа, докато дояждаше филията в ръката си.

— Да, моля? — мъжът си зачовърка зъбите с пръсти. — С какво мога да Ви бъда полезен?

— Търсим мъж на име Рогер Бакен — обясни Анете.

— Бакен, хммм. — Мъжът погледна в книгата, която стоеше пред него.

— Рогер Бакен — повтори Миа нетърпеливо. — Около четирийсет и пет годишен, с голяма татуировка на орел на врата.

— А, него ли? — Слабият мъж прокара език по зъбите си. — Твърде е късно за съжаление.

Мъжът се нахили. Изглеждаше доволен да им създава пречки. Не беше в особено топли отношения с полицията.

— Гушна букета преди един месец.

— Букета ли?

— Умря. Пукна. Самоубийство. — Слабият мъж седна на един стол зад гишето.

— Будалкате ли се с нас? — ядоса се Миа. — Впрочем при вас всичко ли е законно? Да не би някой да крие нещо неразрешено в стаята си? Нали нямате наркотици?

Слабият мъж отново се надигна, вече много по-усмихнат и услужлив.

— Не, честно. Той се самоуби, скочи от покрива, направо на асфалта. Ако говорим за същия човек.

— Рогер Бакен. Около четирийсет и пет. Татуировка на врата.

— Да, нашият Рогер е — кимна мъжът. — Трагедия, но не за първи път се случва тук, за съжаление. Такъв е животът. Поне за тези момчета.

— Какво се случи? — настоя Анете.

— Скочи от балкона, на който се излиза от общата стая на деветия етаж.

— Имате балкон? Що за организация е това?

Слабият мъж вдигна рамене.

— Какво да правим? Да заковем прозорците ли? Хората имат право да вземат решения за собствения си живот, дори да не са от висшето общество, не мислите ли?

Миа се престори, че не е доловила сарказма.

— Може ли да видим стаята му?

— Съжалявам, вече има друг наемател. Хората чакат на опашка, за да дойдат тук, имаме списък с чакащи от няколко месеца.

— Имал ли е семейство? Някой прибра ли вещите му?

— Никой — изсумтя слабият мъж. — Уведомихме полицията и един човек дойде да го вземе. Малцина от хората тук имат семейство. Пък и да имат, не искат и да знаят едни за други.

— Нещата му още ли са у вас?

— Доколкото знам, са в един кашон в мазето.

— Благодаря — махна Миа нетърпеливо.

— Моля — отвърна слабият мъж.

Миа барабанеше с пръсти по плота. Беше забравила какво е да си полицай в столицата; да си човек в света. Липсваше ѝ нейната къща. Островът. Изгледът към морето.

Ела, Миа, ела.

— Благодарих ви предварително — уточни тя най-накрая.

— А?

— За това, че ще донесете вещите му и ще ни ги дадете, без да се налага да чакаме цял ден.

Слабият мъж кимна кисело и се затътри мудно към задната стаичка.

— Проклет глупак — измърмори Миа.

— Май не си съвсем във форма? — попита Анете.

— В смисъл?

— Не ти е присъщо да се ядосваш на такива хора.

— Не спах добре снощи — оправда се Миа.

В този миг вратата се отвори и пред очите им изникна Холгер Мунк.

— Какво имаме? — попита той задъхано и се приближи до рецепцията.

— Лоши новини.

— Какви?

— Рогер Бакен се е самоубил преди месец — въздъхна Анете.

— Преди Паулине да изчезне?

Миа кимна.

— Дявол да го вземе — изруга Холгер.

Телефонът му иззвъня. Той се взря за момент в дисплея, преди да реши да вдигне. Слабият мъж се появи от задната стаичка с кашон в ръце.

— Така, това е всичко, което притежаваше.

Той остави кашона върху плота пред тях.

— Има ли телефон тук някъде? Компютър?

Слабият мъж сви рамене.

— Не съм търсил.

Миа извади визитна картичка от задния си джоб и я сложи на плота.

— Вземаме го — обяви тя. — Обадете ни се, ако имате някакви въпроси.

— Но какво, по дяволите…

Анете и Миа се обърнаха едновременно, изненадани от неочакваното избухване на Холгер, който говореше по телефона. Той затвори и се върна при тях с каменно изражение.

— Това ли е всичко — попита и кимна към кашона.

— Мда.

— Вземаме го с нас.

— С кого разговаря? — поинтересува се любопитно Миа.

— Със семейния адвокат.

— Неприятности?

— Трябва да намина при него, ще се видим в участъка.

Холгер Мунк сложи телефона в джоба на палтото си и задържа вратата пред двете си колежки.

24.