Читаем Пътувам сама полностью

Много пъти бе работила с Анете, но така и не се сближиха. Миа не знаеше защо, нямаше никакъв проблем с момичето. Умът ѝ бе бърз и бе винаги приветлива. Юристка по образование, невероятно способна и чудесен член на Специалния отдел. Всъщност Миа се държеше по-настрана от колегите си. С изключение на Холгер Мунк, разбира се. Но това беше нещо друго. Беше ли впрочем все още близка с някого? С приятелите си от Осгорщран не бе говорила от години. След като Сигри си отиде, се затвори още повече в себе си. Навярно беше глупаво. Вероятно щеше да има полза от живот, който не се изчерпва с работата. Сега вече нямаше никакво значение. Да разреши този случай и после — обратно към Хитра. Обратно при Сигри. Тя погали буквичката „С“, закачена на гривната ѝ. Почувства се в безопасност.

— Не съм говорила с нея, само получих сведения от моите хора в „Грьонлан“. Но тя, струва ми се, е правилният човек.

— Знаеше ли за числата отзад на яката.

Анете кимна и подкара в другата лентата.

— Марко 10:18. „Оставете децата да дохождат при Мене“. Дали става въпрос за религиозен маниак?

— Много е рано да се прецени — отвърна Миа и си сложи слънчевите очила.

Светлината на открито беше силна, пролетното слънце може и да бе немощно за другите, но не и за нея. Тялото ѝ не понасяше никакви сетивни дразнения. Снощи се бе опитала да погледа телевизия, но я заболя главата. Дори се наложи да помоли Холгер да изключи радиото в кабинета си. Сега се движеха мълчаливо по Драменсвайен. Миа долови любопитството на Анете, но не ѝ обърна внимание. Другите се държаха по абсолютно същия начин. Прикриваха любопитните си погледи зад любезна усмивка. С изключение на тези, които я познаваха най-добре, разбира се — Къри, Ким, Лудвиг или напротив — даже и те. Как си? Какво става с теб? Здрава ли си, Миа? Чухме, че си била полудяла. Била си си обръснала главата. Била си правила опит да се самоубиеш на някакъв остров в най-отдалечената част на фиорда. Видя с периферното си зрение как Анете поглежда към нея. Колата бе пълна с незададени въпроси, точно както помещенията на Марибуесгата, но тъкмо сега Миа нямаше сили. Реши да се реваншира по-късно. Харесва Анете. Защо двете да не излязат на по бира или нещо друго? Или не. Какъв е смисълът в едното? Какъв е смисълът в другото?

Ела, Миа. Ела.

Какво правиш сама там?

Завиха към Санвика. Заваля дъжд. Барабанеше слабо по прозорците на колата, но Миа не си свали очилата. Затвори очи зад стъклата и се заслуша. Дъждовни капки по предното стъкло. Шум на двигател. За момент пак беше на единайсет, на задната седалка в колата на баща си, в събота, на път за вкъщи от Хортен, след като го бе придружила на работа в магазина за бои. Усети мириса му, гласа му — тананикаше си. Беше си сложил кожени ръкавици. Само едната му ръка държеше волана, беше спокоен, понеже майка ѝ не бе в колата.

Ще пеем ли, Миа?

Да, хайде! Виждаш ли? Виждаш ли?

Сега аз карам — виждаш ли, виждаш ли? Като теб съм прекрасен — виждаш ли, виждаш ли? Разлика между теб и мен няма!13

Хайде пак!

Пак?

Да!

Миа се усмихна зад слънчевите си очила, гъделът в стомаха ѝ, от който настръхваше и поруменяваше, я подсети за малкото момиченце. Колко просто беше всичко тогава! Сега всички си бяха отишли. Останала бе само тя.

Колата спря и я откъсна от мислите ѝ.

— Пристигнахме — съобщи Анете и слезе.

Миа остави очилата си на таблото и я последва. Дъждът се бе предал, беше само кратък локален валеж, мекото пролетно слънце пак се показа иззад облаците и ги поведе към малка жълта работилничка встрани от центъра на Санвика.

На витрината пишеше Шивашко ателие на Йени. От вътрешната страна на вратата висеше старовремска табела, ЗАТВОРЕНО. Миа почука и веднага иззад завесата се появи сладко, но угрижено лице на възрастна жена.

— Да? — попита тя през вратата.

— Миа Крюгер. Полицейско управление Осло, отдел „Убийства“. — Миа вдигна картата си срещу стъклото, за да я успокои.

— Полиция? — жената ги изгледа тревожно.

— Да — отвърна меко Миа. — Може ли да влезем?

Явно сладката възрастна жена бе изпаднала в шок, след като беше прочела заглавията във вестниците — отне ѝ време да отключи вратата. Старческите ѝ разтреперани пръсти се мъчеха да завъртят ключа и най-накрая ѝ се удаде. Миа влезе спокойно в магазинчето и показа повторно картата си на старата дама. Възрастната жена затвори вратата след тях и бързо пак я заключи. Тя остана по средата на малкото пъстро помещение и не знаеше какво да прави.

— Вие ли сте Йени? — попита Миа.

— Да. Извинете. Къде са ми обноските?! Уф, какъв ден, цялата треперя. Йени Мидхюн. — Собственичката протегна към Миа малката си пъргава ръка.