Читаем Пътувам сама полностью

Лукас обичаше де слуша проповедта на пастор Симон. За първи път го бе чул случайно, преди повече от дванайсет години, по време на лагер в Сьорлан. Приемните му родители го бяха пратили със съседите, нямаха нито възможност, нито желание да го вземат на почивка със себе си. Лукас не помнеше къде точно щяха да отидат, на юг или някъде другаде, все едно. Петнайсетгодишното тогава момче се чувстваше изключително не на място на този лагер, всички му се струваха безкрайно странни. Не че му се случваше за пръв път — през целия си живот се чувстваше не на място. Откакто от Службата за закрила на детето го взеха от родния му дом, смени много приемни семейства и всъщност никъде не се почувства на място. На училище — също. Нямаше проблеми с предметите, проблемът бяха другите ученици. И учителите. Или по-точно хората като цяло. Лукас се вгледа с възхита в пастор Симон, който все още стоеше със затворени очи и длани, обърнати към небето. Лукас усети топлината. Жаркият зной и меката ясна светлина изпълваха тялото му и го пазеха. Припомни си първия път, когато се почувства по този начин, на онзи лагер в Сьорлан преди дванайсет години. Отначало не беше така. По-скоро приличаше на риба на сухо, сякаш всички около него имаха тайна и не го допускаха до нея. Неувереността и безпокойството нахлуха у него, а както винаги, с тях и всички гласове в главата му, подканващи го да прави разни неща, неща, които не биваше да се изричат високо. Но после сякаш сам Бог освети пътеката пред него, ненадейно намери пътя към малка палатка леко встрани от лагера. Видя ивица светлина, водеща към бялата палатка, и чу шепот, един от тихите гласове, не от омразните викове, не беше никой от тях, а ласкав шепот, мълвящ тихо на онзи чужд език. Sequere via ad caelum. Мекият ласкав глас, шепнещ в ухото му, и притегателната сила на светлината го умоляваха да се приближи. Sequere via ad caelum, последвай пътя към небето. Не след дълго стоеше в палатката, погълнат от гласовете, от топлината и светлината. И там, на подиума, в центъра на всичко — святкащите очи и мощният глас на пастор Симон. И тогава Лукас стана верен Богу.

Лукас погледна събралите се — все още седяха мълчаливо и чакаха проповедта на пастора да започне. Познаваше всички лица. Повечето бяха част от паството от много години, но никой толкова отдавна, колкото Лукас. Онова лято той не се прибра вкъщи, но и никой не се притесни за него. Сега, дванайсет години по-късно, се бе издигнал в йерархията, едва на двайсет и седем години и вече беше дясната ръка на пастор Симон. Един вид втори главнокомандващ, помагаше на пастора във всичките му дела, било лични или във връзка с паството. За Лукас работата за пастор Симон представляваше смисълът на живота. Нямаше нищо, което не би направил за него, ако той го поиска. Животът му не беше нищо в сравнение с пастор Симон, ако някога се стигнеше дотам, че да трябва да умре за пастора, щеше да го направи с радост. А и смъртта не беше смърт, не и за последователите на пастор Симон; смъртта беше само крачка към небето. Лукас потисна плахата си усмивка, когато топлината и великолепната светлина отново изпълниха тялото му.

От доста време не бе чувал гласовете в главата си. Не, чуваше ги понякога, спорадично, но не толкова силно и не така често, както когато беше по-млад. Тогава гласовете, особено виковете, го подтикваха да прави разни неща, които човек не бива да върши. Нямаше смисъл дори да се опитва да се възпротиви, беше му ясно — виковете така или иначе нямаше да се предадат. Оставаше му единствено да действа. Да изпълни желанията им. И да се надява на най-добрия изход. Лукас възприемаше виковете и шепота както Бог и Дявола. Веднъж пастор Симон му обясни, че едното не може да съществува без другото. Двата полюса на Всемира и на вечността са неразграничими. Не бива да се страхува толкова, защото пътят на светлината неизменно ще го води. Ако от време на време човек следва повелите на Дявола, това не означава вечно грехопадение, а само доказва съществуването на Бог и понякога дяволският глас всъщност е творение на Бога, един вид проверка, изпитание. Въпреки това Лукас смяташе за хубаво, че гласовете, особено виковете, вече не му говореха толкова често.

Deo sic per diabolum.

Пътят към Бог минава през Дявола.

Лукас знаеше, че това не е официалната позиция на Църквата. При невежите този постулат няма да попадне на благодатна почва. Трябва да си един от посветените, за да го проумееш. Но така или иначе невежите бяха тук само за да ги използват, както събралите се, насядали пред него в почтителна тишина. Важни бяха посветените, разбралите какво наистина иска да каже пастор Симон за пътя към светлината. И Лукас бе един от тях.