Няма нищо лошо в това да си журналист, недоумяваше откъде ѝ бе хрумнало. Журналистите са различни както са различни учителите, политиците… Някои журналисти пишат за известни личности. Други журналисти разкриват нередности. Мириам искаше да стане такава журналистка. Да се бори за нещо. Да просветлява хората, а не да ги приспива с класации за най-добре облечени знаменитости и с материали за коледното им меню.

Тъкмо изпи чая си и някой позвъни от улицата. Мириам скочи и се обади по домофона.

— Ало?

— Здравей! Готова ли си?

— Готова съм. Качете се.

Натисна бутона за отключване на входната врата и се обу. Изнесе куфара в коридора, облече си якето. Надяваше се Марион да не се събуди, докато се пренасят. Иначе щеше да се навъси и сигурно повече нямаше да заспи.

На вратата се чу тихо потропване. Не позвъниха на звънеца. Съобразителни полицаи, помисли си Мириам, знаят, че тук има дете, което спи. Отиде да отвори. Пред вратата стоеше човек с маска. И перука. Мириам не успя да реагира. Човекът пъхна един парцал в лицето ѝ. Тя чу:

— Лека нощ.

И после изгуби съзнание.

62.

Миа Крюгер седеше на масата до прозореца в „Кафебренерие“ и се опитваше да се събуди. В леглото в хотелската стая се беше унесла веднага, но включената аларма я бе събудила. Съвестта не ѝ позволяваше да спи повече от няколко часа, ала тялото ѝ се съпротивляваше и искаше да се върне в леглото под завивките и в сънищата.

Преглътна прозявката си и позвъни на Ким Колсьо.

— Да? Ким на телефона.

— Научихте ли нещо от служителите в старческия дом?

— Не — въздъхна той. — Изглежда никой не е общувал особено много с нея. Очевидно Малин Щолц е страняла от другите.

— Там ли си още?

— Не, пътуваме. Трябва да намерим служителите, които не са на работа днес. Ще видим дали ще разберем нещо от тях.

— Дръж ме в течение.

— Добре.

Миа потисна поредната прозявка и отиде да си поръча второ кафе. Това бе начинът да се активира. Кафе. Много кафе. За да въведе порядък в главата си. За да задвижи тялото си. Сънува лабиринт от огледала, не можеше да излезе от него, почувства се объркана, в безизходица и това усещане още ѝ тежеше. Поръча си двойно еспресо и понечи да го занесе на мястото си до прозореца, ала вниманието ѝ привлякоха две жени близо до бара — уж водеха личен разговор, но бяха доста гръмогласни.

Нямаше как да не чуе за какво си говорят.

— Опитахме всичко, но не стана — каза едната.

— Уф, ти ли си причината или мъжът ти? — попита другата.

— Така и не разбраха — отвърна първата.

— Колко неприятно — направи гримаса приятелката ѝ.

— Да, ако не бяха групите за взаимопомощ, изобщо нямаше да го преживея. Той просто… той не искаше да говори за това — довери ѝ първата.

— Значи, сега мислите да осиновите дете? — предположи втората.

— Аз имам страшно силно желание, но той… той, мисля, не иска. И за това не мога да го накарам да говори.

— Глупаво е. Не е ли добре за всички да се помогне на дете без родители? Всички печелят.

— Да, и аз съм на това мнение, но той…

— Извинете — намеси се Миа, приближавайки се към тях. — Дано не ви безпокоя, но без да искам, чух за какво си говорите.

Жените я изгледаха.

— Група за взаимопомощ? — продължи Миа. — За каква група за взаимопомощ става въпрос?

Едната жена леко се засегна, но все пак отговори.

— Група за взаимопомощ за жени, които не могат да имат деца. Защо?

— Една приятелка… — започна Миа, но се поправи. — Аз… не мога да имам деца, за съжаление.

— Уф — въздъхна събеседничката ѝ и промени отношението си: вече не беше обидена. Беше срещнала още една кандидатка за клуба, намираха се в едно и също положение.

— Тук, в Осло, ли се събирате? — осведоми се Миа.

— Да, в Бьолер — кимна жената.

— Много такива групи ли има? — полюбопитства Миа.

— Да, има ги навсякъде. Къде живеете?

— Много благодаря — усмихна се Миа. — Ще пробвам.

— Моля — отвърна жената. — Мислили ли сте за осиновяване?

— Да, обмислям го — отвърна Миа и взе кафето си от бара. — Много благодаря!

— Трябва да се подкрепяме — смигна жената.

— Трябва.

Миа също ѝ намигна в отговор и занесе чашата кафе на масата си. В този момент телефонът ѝ иззвъня.

— Миа на телефона.

— Лудвиг е. Заета ли си?

— Не.

— Открих нещо. За религиозната общност.

— Какво?

— Има заведено дело срещу тях. Преди няколко години. Иск. От Центъра за възрастни хора „Велвен“ в Хьонефос.

— Да?

— Очевидно са го правили и преди. Присвоявали са си имуществото на възрастни хора.

— В Хьонефос?

— Да, три производства. И трите прекратени, решени са със споразумение.

Домът за възрастни хора в Хьонефос. Старческият дом в Хьовик. Положително имаше връзка.

— Ще направиш ли списък на служителите по онова време?

— Изготвяме го.

— А ще провериш ли още нещо?

— Кажи.

— Виж имало ли е група за взаимопомощ за бездетни жени в Хьонефос по времето, когато е изчезнало бебето.

— Дадено. Ще проверя утре рано сутринта, щом институциите отворят.

— Чудесно. Имаме ли нещо ново за Малин Щолц?

— Изчезнала е безследно.

— Ще я намерим.

— Ако някой може да я открие, това си ти — каза Лудвиг.

— Благодаря ти, Лудвиг.

— Моля.

— Ще се видим утре.

— До утре!