Читаем Пътувам сама полностью

— О, нима не знаеш? Когато по телевизията някой живее в порутена къща и го изпращат някъде, докато я ремонтират, а като се върне, отпред стои автобус и всички викат „move that bus!“. А после отзад има нова, хубава къща и всички крещят и плачат. Искам розова стая и легло с небе. Може ли?

— Балдахин ли?

— Да.

— Ще видим. Къде си гледала това предаване?

— При дядо.

— С дядо сте гледали „Екстремен ремонт“?

— Не знам как се казва, мамо.

Мириам ясно бе обяснила кои предавания са позволени и кои — не, когато Марион ходи на гости при дядо си, но очевидно той си бе направил оглушки. Нима баща ѝ гледа такива програми? Едва ли малката ги гледа сама.

— Много предавания ли гледате с дядо?

— О, не мога да ти кажа.

— Защо?

— Защото е наша малка тайна, че пием кола и гледаме телевизия, нали разбираш? Моя и на дядо. А тайните не бива да се издават — така пише в закона.

— Точно така, не бива да ги издаваш.

Марион отърка лице в шията ѝ и затвори очи. Понечи да си пъхне палеца в устата, но спря и пак отпусна ръка на корема си. Умно момиче. Дълго време се бориха да я отучат от този навик — да си смуче пръста. Не беше лесно. Но сега сякаш бе успяла. Мириам зави дъщеря си по-плътно с одеялото и я придърпа към себе си.

— Мамо?

— Нали щеше да спиш вече?

— Не мога да заспя, докато говоря — отвърна Марион с детската си находчивост.

— Да, разбира се, че не можеш — засмя се Мириам.

Постъпваше глупаво, естествено. Смееше се. Отговаряше, така тя нямаше да престане, но Мириам не успяваше да се въздържи. За да бъде честна, всъщност донякъде се радваше, че дъщеря ѝ е будна. Жилището бе празно и тихо, когато тя спеше.

— Какво искаше да попиташ?

— Защо татко не е тук?

Мириам нямаше представа какво да отговори. Юханес не знаеше къде са. От съображения за сигурност. Ако някой е способен да увесва момичета на дървета, то със сигурност щеше да успее да измъкне от него информация за местонахождението им. Юханес. Помисли си за него с нежност. Баща ѝ бе прекалено строг. Отложиха сватбата и макар до последно да се опитва да спори с него, накрая се предаде. Сърцето ѝ искаше да се омъжи, но разумът ѝ се противеше. Как да напълнят църквата с хора? Със семейството и приятелите. Щеше да е безотговорно. За никого нямаше да е добре. Не и след като Марион е номер пет.

Тик-так, малката Марион е номер пет.

Баща ѝ страшно се ядоса на Миа, но Мирим изпитваше благодарност, задето бе научила причината да се крият. Беше по-добре да знае, отколкото да се лута слепешката.

— Защо не отговаряш, мамо?

— Татко е на работа, но много те обича, това щях да ти кажа.

— Говори ли с него по телефона?

— Да, преди малко.

— А защо не ме извика и аз да говоря с него.

— Защото спеше.

— Но аз не спях.

— Мислех, че спиш.

— Не е същото, мамо. Другия път ела да провериш. Не може така.

— Обещавам, скъпа. Ще проверя.

— Добре — примири се Марион.

Малкото момиченце се отви и стана.

— Отивам да си легна в леглото.

— Браво, Марион. Искаш ли да дойда с теб горе?

— Не съм бебе — нацупи се Марион. — Знам къде е.

Мириам се засмя.

— Умницата ми тя. Дай на мама прегръдка за „лека нощ“.

Момиченцето се приведе напред и дълго прегръща майка си.

— Не забравяй, че стаята ми трябва да е розова с легло с небе. Move that bus!

— Ще предам — усмихна се Мириам и целуна дъщеря си по бузата.

— Лека нощ!

— Лека нощ!

Детето се затича по нощница и затрополи нагоре по стълбите. Мириам стана от дивана и отиде в кухнята, за да си направи чай. Чу, че е получила съобщение на телефона си и се върна да провери кой е.

Sorry, Мириам, но тази вечер пак се налага да ви местим. Случи се нещо, ще ти обясня по-късно. Ще изпратя някого да ви вземе. Окей? М.

Какво пак, по дяволите? Марион точно си беше легнала. Ами сега? Беше прекалено тежка, за да я носи. Нещо се бе случило? Какво ли? Тя отговори на съобщението.

ОК:)

Мириам отиде в коридора и извади куфара. Не носеше много багаж: малко дрехи за преобличане; тоалетни принадлежности — най-необходимото. Разполагаха само с десет минути да се приготвят. Тя донесе чашата чай от кухнята и отново седна на дивана. Чудеше се къде щяха да отидат. Първото жилище — малко, без телевизор, само една стая — я подлудяваше и довеждаше до клаустрофобия. Това бе много по-голямо и луксозно обзаведено. Беше предназначено за важни гости, които не желаят да огласяват публично посещението си. Напълно анонимно, идеално за избягване на любопитни журналисти. Като нея. Затова ли не завърши журналистика? Защото не е хубаво да си журналист? Защото и тя искаше да прави нещо полезно? Да помага на хората? Не, не беше вярно.