Миа затвори, изпразни чашата на един дъх, надяна коженото си яке и излезе усмихната от заведението.

63.

На Миа Крюгер ѝ се късаше сърцето, като гледаше как Холгер Мунк седи на седалката до нея на път за църковния център в Бьолер. Бяха работили заедно по безброй случаи, но не помнеше да го е виждала толкова изтощен. Той седеше мълчаливо до нея с цигара в ъгълчето на устата, загледан в пътя през предното стъкло с празен поглед, почти загубил надежда. Грижите тегнеха над толкова уравновесения следовател като мрачен облак. Разследването бе навлязло дълбоко в личния му живот. Оказа се замесен. Малката Марион се намираше в опасност. Малин Щолц беше успяла да го извади от равновесие дотам, че той изгуби способността си да мисли хладнокръвно.

— Нищо ли не излезе от разпита в старческия дом? — попита Миа спокойно.

Мунк сдържано поклати глава.

— Малин Щолц сякаш е имала два живота — поде той. — Хората са я познавали от работата, но никой не е общувал с нея в извънработно време.

— Успя ли да говориш с майка си?

Тя знаеше колко е деликатен въпросът, но се налагаше да го зададе, в момента другите съображения бяха по-важни.

Мунк кимна.

— Църквата оглавява някакъв глупак, когото наричат пастор Симон.

Миа видя с какво усилие Мунк произнесе името му. Изглеждаше абсолютно неадекватно. Навярно Анете имаше право. Изглежда, трябваше да го отстранят от случая. Точно сега бе склонна да се съгласи.

— Само това ли? Няма ли фамилно име?

Той въздъхна и поклати глава.

— Пастор Симон, само това. Помолих Габриел да провери дали името му не се среща някъде.

— А този Лукас Валнер? Майка ти знае ли кой е той?

— Явно е помощникът на Симон.

— А ти си виждал и двамата?

Миа знаеше, че и този въпрос не е приятен на Мунк, но трябваше да го зададе.

— Да, от разстояние — отвърна той сухо и отвори прозореца на автомобила.

Хвърли си цигарата и веднага запали нова, в това време спряха пред бяла сграда, където се помещаваше църквата. Ако Миа не знаеше къде отиват, нямаше да повярва, че са стигнали целта си. Отвън нищо не подсказваше това да е обредно място, приличаше на скаутски клуб или на малка, безименна обществена постройка. Едва когато влязоха в двора и се приближиха към вратата, се убедиха, че са на правилното място. На табелка до входа пишеше „Църква на Метусалем“, а отгоре имаше малък кръст. Къщата изглеждаше пуста и безлюдна. Вратата бе заключена и Миа не виждаше никъде признаци на живот.

Мунк слезе надолу по стълбите и тръгна по чакълеста алея, която водеше зад къщата. Миа щеше да го последва, но телефонът ѝ иззвъня. За момент се поколеба дали да се обади. В сегашното състояние на Мунк предпочиташе да не го оставя сам, но предвид вдигнатата тревога сред целия отдел, реши да отговори. Видя как гърбът му, облечен в палто, се изгубва зад ъгъла точно когато натисна зеленото копче.

— Да? Миа на телефона.

— Миа Крюгер ли е?

Гласът бе непознат.

— Да. С кого разговарям?

— Не беше лесно да се свържа с вас — въздъхна гласът.

— Така ли? С кого говоря? — повтори Миа.

— Съжалявам, ако ви безпокоя — извини се мъжът от другата страна. — От доста време се опитвам да ви намеря, но както казах, не беше лесно.

Миа последва Мунк зад ъгъла и видя, че колегата ѝ наднича през един прозорец.

— И за какво става въпрос? — попита тя нетърпеливо.

— Името ми е Алберт Вол — продължи мъжът. — Служител съм в църквата в Боре.

Църквата в Боре.

Гробището, където е погребано цялото ѝ семейство.

— Да? — подкани го Миа.

— Както вече ви споменах, съжалявам, задето ви безпокоя — поде църковният служител.

— Случило ли се е нещо?

Мунк се отдалечи от прозореца и продължи да обикаля бялата къща, собственост на религиозната общност.

— Да. Открихме го преди седмица и изглежда много странно. Не знаехме какво да направим, освен, разбира се, да се свържем с вас.

— И какво е станало?

Миа последва Мунк и го свари пред един прозорец от задната страна на къщата.

— Осквернен е гроб — съобщи църковният служител.

— Какво? — смая се тя. — Как?

— Ами, това е странното — продължи мъжът. — Изглежда единственият осквернен гроб е този на сестра ви.

Миа Крюгер се спря и забрави, че следи какво прави Мунк.

— Гробът на Сигри?

— Да, за съжаление — извини се църковният служител. — Не забелязахме някой от другите гробове да е докоснат.

— По какъв начин е бил осквернен?

— Не знам как да го кажа — продължи мъжът. — Цялата тази работа е много… неприятна. Някой е задраскал името на сестра ви.

— Задраскал? Как така?

— Със спрей. Първо го сметнахме за обикновен вандализъм, случват се такива неща, да, наоколо обикалят невъзможни младежи — но скоро установихме, че случаят е малко по-различен, затова толкова се учудихме.

Миа потърси с поглед Мунк, но не го видя никъде.

— В какъв смисъл различен?

— Написали са вашето име.

— Моля?

— Някой е задраскал „Сигри“ и е написал „Миа“.

На Миа Крюгер ѝ призля. В този момент тя видя Мунк да се подава иззад ъгъла на къщата. Махна ѝ да тръгва към колата.

— Имате ли възможност да дойдете? — попита църковният служител.