Читаем Пътувам сама полностью

Чакаха цял час навън, но никой не се появи. Мунк реши да влязат. Миа не беше напълно съгласна, но не каза нищо. Той бе началникът. Ако зависеше от нея, щеше да остане още малко и да почака в колата. Така щеше да е най-добре. Сега се разкриха. Мунк бе изискал пълен екип, за да огледат жилището. Полицаите си личаха от десетки километри. Миа го знаеше и Мунк също го знаеше. Въпреки това взе това решение. Вероятно Анете все пак имаше право. Навярно Мунк бе прекалено лично засегнат от случая. Мириам и Марион бяха скрити в нерегистрирано жилище във „Фрогнер“. Майка му бе свързана със сектата.

— Ти виждала ли си нещо такова преди? — попита Ким.

Миа поклати глава. Не беше. Не беше виждала нищо подобно. Където и да отидеше и накъдето и да се обърнеше, срещаше собственото си отражение. Почувства силно неразположение, но нямаше накъде да погледне, за да отпочинат очите ѝ, нямаше къде да избяга. Изглеждаше изнемощяла. Не приличаше на себе си. Алкохолът и хапчетата бяха оставили следи и по кожата, и по иначе толкова бистрите ѝ сини очи. Миа изобщо не беше суетна, но това, което видя, не ѝ хареса. А и изпуснаха Малин Щолц.

Мунк влезе в кухнята при нея и Ким и също не изглеждаше особено доволен. Въздъхна тежко и застана с недоумяващо изражение пред облицования с огледала хладилник, очевидно и той не бе свикнал да стои дълго пред огледало. Миа го видя да се оглежда и се почуди за какво ли мисли.

— Поисках да я обявят за издирване — обади се Мунк след малко. — Имаме хора на „Гардермуен“, на Централната гара Осло, на международното летище „Торп“ и коли, където трябва, но имам чувството, че пак ни е изиграла.

Мунк се почеса по брадата и отново се загледа в отражението си.

— Какво, по дяволите, е това, Миа?

Тя сви рамене. В подобни случаи другите обикновено се обръщаха към нея, но точно сега нищо не ѝ идваше на ум. Жилище, пълно с огледала? Кой обича непрестанно да се оглежда? Някой, обзет от страх да не изчезне? И затова непрекъснато трябва да вижда образа си, за да е сигурен, че съществува? В съзнанието ѝ започна да се оформя някаква смътна представа, но не напълно. Миа бе преуморена. Потисна една прозявка. Наистина се налагаше скоро да си набави малко сън. От всички ъгли виждаше, че се нуждае от почивка.

На вратата се появи началникът на отряда, провеждащ претърсването, нисък мъж на около петдесет — Миа не помнеше името му.

— Някакъв резултат? — попита обнадеждено Мунк.

— Нищо — отговори ниският мъж.

— Какво открихте?

— Не, наистина нищо. Тук няма нищо. Никакви снимки. Никакви лични вещи. Никакви бележки, написани на ръка. Нито вестници. Нито цветя. Само малко дрехи в гардероба и грим в банята. Все едно не живее тук.

Изведнъж проблясък от миналото припомни на Миа живота ѝ на остров Хитра. Бе постъпила по същия начин. Никакви лични вещи. Само дрехи, алкохол, хапчета и кафе машина. Сега ѝ се струваше невероятно отдавна. Далечен спомен, макар че бяха изминали едва три седмици, откакто вдигна последната си наздравица към небето и бе готова да си отиде.

Ела, Миа, ела.

— Не живее тук — отсъди тя.

— Какво? — не разбра Мунк.

Миа се почувства доста уморена, но си събра силите.

— Не живее тук. Малин Щолц живее тук, но не и тя. Тя живее другаде.

— В смисъл? — попита Ким. — Тя не е ли Малин Щолц?

— Малин Щолц не е регистрирана никъде. Името е фалшиво — отвърна раздразнено Мунк.

— Тогава къде живее? — изрази недоумението си Ким.

— На друго място. Слушай внимателно — изръмжа Мунк.

Очевидно и той бе на предела на силите си.

— Тук няма къде да държи момичетата — продължи Миа.

Седна върху масата. От изтощение вече не можеше да стои права. Очите ѝ пареха. Усещаше потребност бързо да се измъкне от този дом, преди всички тези отражения да я погубят.

— Тук живее Малин Щолц. Но тя не е Малин Щолц. Личните ѝ вещи са някъде другаде. Където живее като самата себе си. И където е затваряла момичетата. Вила или отдалечена къща. Отзови хората от Гардермуен и от летище „Торп“. Няма да напусне страната.

— Откъде знаеш? — попита Мунк.

— Обича да си стои вкъщи — въздъхна Миа. — Не ме питай защо.

— Ще ги оставим до края на деня — заяви Мунк. — Освен това трябва пак да отидем в старческия дом. Там все някой ще знае нещо за Малин.

Обърна се към Ким.

— Ще се заемеш ли с организацията? Разпит на всички служители.

Ким се съгласи.

— Трябва да поспя малко — промърмори Миа.

— Прибирай се, ще те държа в течение.

— Ти също трябва да поспиш.

— Ще се оправя — тросна се Мунк.

— Да си събираме ли багажа? — попита ниският мъж.

— Не — спря го Миа.

— Защо не?

— Нещо липсва. Има си скришно място, където да слага разни неща.

— Претърсихме навсякъде. — Ниският мъж се раздразни малко от намека, че не си знае работата.

Миа не възнамеряваше да проявява любезност, бе прекалено изтощена.

— Лещите — промълви тя.

— Какво?

— Лещите. Тя ползва лещи. Щом е оставила дрехите и грима си, значи е оставила и лещите.

— Откъде знаеш, че носи лещи? — изуми се ниският мъж.

На Миа започна да ѝ дотяга от него.