Читаем Произход полностью

На петдесет и деветия си рожден ден, един дъждовен четвъртък сутрин, вторачен в празно шише от водка и предупреждение за принудително извеждане от апартамента, Авила събра смелост да отиде в килера, извади служебния си пистолет, зареди го и опря дулото в слепоочието си.

— Perdóname28 — промълви и затвори очи. После дръпна спусъка. Изстрелът се оказа много по-тих, отколкото очакваше. По-скоро изщракване, отколкото гърмеж.

Съдбата отново му се подигра жестоко — пистолетът беше засякъл. Годините в прашния килер, без да го почиства, очевидно бяха взели своето от евтиното парадно оръжие на адмирала. Очевидно дори тази елементарна проява на малодушие не бе по силите на Авила.

Разярен, той запрати пистолета в стената. Този път гърмежът разтърси помещението. Адмиралът усети изгарящо пронизване в прасеца си и ослепителната болка в миг разнесе алкохолната мъгла в главата му. Авила се строполи на пода, като крещеше и притискаше с ръце кървящия си крак.

По вратата му заблъскаха паникьосани съседи, завиха сирени и Авила скоро се озова в севилската Хоспитал Провинсиал де Сан Лазаро, където все не можеше да обясни как се е прострелял в крака, докато се е опитвал да се самоубие.

На другата сутрин в болничната стая при ранения и унизен адмирал Луис Авила дойде посетител.

— Не те бива за стрелец — каза му младият мъж. — Нищо чудно, че са те принудили да излезеш в пенсия.

Преди адмиралът да успее да отговори, мъжът вдигна щорите на прозореца и в стаята нахлуха ярки слънчеви лъчи. Авила засенчи очи и видя, че хлапакът е мускулест и късо подстриган. Носеше тениска с лика на Христос.

— Казвам се Марко — представи се той. В говора му се усещаше андалуски акцент. — Аз съм твоят рехабилитатор. Помолих да те разпределят при мен, защото двамата с тебе имаме нещо общо.

— Бивш военен ли си? — забелязал нахаканото му поведение, попита Авила.

— Не. — Младежът впери очи в него. — И аз бях там онази неделна утрин. В катедралата. Когато стана атентатът.

Адмиралът го зяпна смаяно.

— Бил си там?!

Хлапето се наведе и повдигна единия крачол на анцуга си. Отдолу се показа протеза.

— Наясно съм, че си преживял истински ад, обаче аз играех полупрофесионален футбол, тъй че не очаквай да ти съчувствам много. Бог помага на ония, които си помагат сами, така смятам аз.

Още преди Авила да разбере какво става, Марко го премести на инвалидна количка, закара го по коридора в малък спортен салон и го изправи между два успоредни лоста.

— Ще те боли, но се опитай да стигнеш до отсрещния край — каза му хлапакът. — Направи го само веднъж. После ще те заведа да закусиш.

Въпреки мъчителните болки Авила не можеше да се оплаква на човек само с един крак, затова се затътри до края на лостовете, като прехвърляше основната си тежест върху ръцете си.

— Браво — похвали го Марко. — Сега го направи пак.

— Нали каза…

— Да, излъгах те. Направи го пак.

Адмиралът го погледна смаяно. От години не му бяха заповядвали и колкото и да беше странно, това му подейства ободрително. Накара го да се почувства млад — все едно още е новобранец. Той се завъртя и се затътри в обратната посока.

— Ходиш ли още на литургия в Севилската катедрала? — попита го Марко.

— Не.

— От страх ли?

Авила поклати глава.

— От гняв.

Младежът се засмя.

— А, монахините са те увещавали да простиш на атентаторите, нали?

Адмиралът се закова на място.

— Точно така!

— И мене. Опитвах. Невъзможно е. Монахините са тъпачки. — Марко пак се засмя.

Авила впери очи в лика на Христос върху тениската му.

— Но ти явно още си…

— А, да, определено още съм християнин. По-набожен от всякога. Имах късмета да открия своята мисия — да помагам на жертви на Божиите врагове.

— Благородна кауза — завистливо каза адмиралът. Собственият му живот беше изгубил смисъл без семейството му и флота.

— Един велик човек ми помогна да се върна към Господ — продължи Марко. — Между другото, това беше папата. Лично съм се срещал с него много пъти.

— Моля… папата ли?

— Да.

— Искаш да кажеш… главата на Католическата църква?

— Да. Ако искаш, сигурно ще мога да ти уредя аудиенция.

Авила зяпна хлапака, решил, че си е изгубил ума.

— Ти ли можеш да ми уредиш аудиенция при папата?!

Марко се обиди.

— Знам, че си бил голям началник във флота и не можеш да си представиш, че някакъв сакат рехабилитатор от Севиля има достъп до наместника на Христа, обаче ти казвам истината. Мога да ти уредя среща с него, ако искаш. Той сигурно ще ти помогне пак да намериш пътя си, както помогна и на мене.

Авила се отпусна на лостовете. Не знаеше какво да каже. Той боготвореше тогавашния папа — непоколебим консервативен водач, който проповядваше строг традиционализъм и правоверност. За съжаление, човекът се намираше под обстрел от всички страни на модернизиращия се свят и се говореше, че скоро щял да се оттегли заради усилващия се натиск за либерализация.

— За мен ще е чест да се срещна с него, разбира се, но…

— Добре — прекъсна го Марко. — Ще се опитам да го уредя за утре.