„Защо изобщо го правя?“

Миг преди да се обърне и да тръгне обратно, коридорът изведнъж свърши и той се озова пред открито пространство. Както му беше обещал гидът, то се оказа по-просторно, отколкото очакваше. Лангдън бързо излезе от прохода, въздъхна дълбоко и заоглежда голия под и високите метални стени, като отново се чудеше дали не е станал обект на някаква сложна студентска шега.

Някъде навън изщрака ключалка и над стоманените стени отекнаха енергични стъпки. Някой беше влязъл в галерията през вратата, която Робърт бе забелязал на влизане. Стъпките се приближиха към спиралата и после започнаха да обикалят около него, като се усилваха с всяко поредно завъртане. Някой идваше.

Лангдън заотстъпва заднишком с лице към отвора. Отсеченият екот ставаше все по-висок и изведнъж от тунела се появи мъж — нисък и слаб, със светла кожа, проницателни очи и рошава черна коса.

Професорът го зяпна смаяно. Изтекоха няколко секунди, докато накрая си позволи да се усмихне.

— Великият Едмънд Кърш винаги се явява с гръм и трясък.

— Човек има само една възможност да направи първо впечатление — непринудено отвърна някогашният му студент. — Липсваше ми, Робърт. Благодаря, че дойде.

Двамата сърдечно се прегърнаха. Докато потупваше стария си приятел по гърба, Лангдън усети, че е отслабнал, и отбеляза:

— Повталил си се.

— Станах веган — поясни Кърш. — По-лесно е от кростренажора.

Професорът се засмя.

— Е, много се радвам да те видя. И както обикновено, ме караш да се чувствам прекалено навлечен.

— Кой, аз ли? — Кърш сведе поглед към дрехите си — черни ластични дънки, бяла щампована тениска с остро деколте и кожено яке със страничен цип. — Това е висша мода.

— Белите джапанки са висша мода, така ли?!

— Джапанки ли? Това са гвинейски сандали на Ферагамо!

— И предполагам, че струват повече от цялото ми одеяние.

Едмънд се приближи и проучи етикета на Лангдъновия фрак.

— Всъщност фрака ти си го бива. — Усмихна се. — Струва горе-долу толкова.

— Трябва да ти кажа, Едмънд, че твоят синтетичен приятел Уинстън… е много смущаващ.

Лицето на Кърш засия.

— Невероятно е, нали? Няма да повярваш какво успях да постигна тази година в областта на изкуствения интелект — истински квантови скокове! Разработих няколко нови патентовани технологии, които позволяват на машините да решават проблеми и да се саморегулират по съвсем нови начини. Уинстън все още не е завършен, но ежедневно се усъвършенства.

Лангдън забеляза, че през годината, откакто не се бяха виждали, около момчешките очи на Едмънд са се появили дълбоки бръчици. Изглеждаше уморен.

— Би ли ми обяснил защо ме доведе тук, Едмънд?

— В Билбао ли? Или в спиралата на Ричард Сера?

— Да започнем със спиралата — отвърна професорът. — Нали знаеш, че страдам от клаустрофобия!

— Тъкмо затова. Тази вечер целта ми е да измъкна хората от зоната им на удобство. — Кърш се подсмихна.

— Винаги много те е бивало в това.

— И трябваше да разговарям с тебе, а не исках да ме виждат преди шоуто.

— Понеже рокзвездите никога не се смесват с гостите преди концерта ли?

— Точно така! — шеговито отговори Кърш. — Рокзвездите магически се появяват на сцената в облак дим.

Лампите на тавана внезапно замъждукаха и премигнаха. Кърш повдигна ръкава си и си погледна часовника. После отново се обърна към Лангдън и изражението му изведнъж стана сериозно.

— Нямаме много време, Робърт. Тази вечер е невероятно важна за мен. Всъщност е невероятно важна и за цялото човечество.

Професорът беше обзет от вълнение.

— Наскоро направих научно откритие — продължи Едмънд. — Постижение, което ще има мащабни последици. Почти никой не знае за него и тази вечер, съвсем скоро, ще изляза и ще го съобщя на света в излъчване на живо.

— Не знам какво да кажа — отвърна Лангдън. — Звучи страхотно.

Кърш сниши глас и заговори необичайно напрегнато:

— Преди да го обявя публично, Робърт, имам нужда от твоя съвет. — Замълча за миг. — Опасявам се, че от това може би зависи животът ми.

9.

В центъра на спиралата се беше възцарило мълчание.

„Имам нужда от твоя съвет… Опасявам се, че от това може би зависи животът ми“.

Думите на Кърш бяха увиснали тежко помежду им и Лангдън виждаше тревогата в очите на приятеля си.

— Едмънд? Какво става? Добре ли си?

Лампите на тавана отново премигнаха, но Кърш не им обърна внимание.

— Тази година беше забележителна за мен — зашепна той. — Работех сам по един голям проект — онзи, който доведе до грандиозното откритие.

— Звучи прекрасно.

Кърш кимна.

— Да, и нямам думи да ти опиша колко се вълнувам, че тази вечер ще го споделя със света. Без да преувеличавам, моето откритие ще има последици от величината на Коперниковата революция.

В първия момент Лангдън си помисли, че Едмънд се шегува, но лицето на Кърш си оставаше напълно сериозно.