— Отговорът на въпроса „Откъде идваме?“… съвсем не е толкова поразителен, колкото отговорът на въпроса „Къде отиваме?“.

94.

В подземната базилика отекнаха бързи стъпки и при тримата мъже в най-вътрешната част на храма дотича агент от Гуардия Реал.

— Ваше величество! — задъхано извика той. — Едмънд Кърш… излъчват… видеото.

Кралят се завъртя на инвалидната си количка и принц Хулиан последва примера му.

Валдеспино угнетено въздъхна. „Беше само въпрос на време“ — напомни си той. Ала душата му се свиваше при мисълта, че в момента целият свят се е вторачил в същото видео, което бяха гледали тримата с Ал Фадл и Кьовеш в библиотеката на Монсерат.

„Откъде идваме?“ Твърдението на Кърш за „безбожния произход“ беше арогантно и богохулно и щеше да окаже пагубно въздействие върху копнежа на човека да се стреми към по-висш идеал и да подражава на Бог, който ни е сътворил по Свой образ и подобие.

Истинската трагедия обаче се състоеше в това, че футуристът не спираше дотам. След първото му светотатство идеше друго, много по-опасно — потресаващият отговор на въпроса „Къде отиваме?“.

Неговата прогноза за бъдещето беше катастрофална — толкова ужасяваща, че Валдеспино и двамата му колеги бяха увещавали Кърш да не я оповестява. Дори заключенията му да бяха верни, тяхното разгласяване щеше да е фатално.

„Не само за вярващите — знаеше епископът. — А и за абсолютно всеки човек на света“.

95.

„Няма нужда от Бог — повтаряше си казаното от някогашния му студент Лангдън. — Животът е възникнал спонтанно по силата на физическите закони“.

Идеята за спонтанното възникване се обсъждаше отдавна — чисто теоретично — от едни от най-великите умове в науката, но сега Едмънд Кърш представяше неопровержим аргумент за това.

„Досега никой не можеше да го докаже, макар и не толкова убедително… нито поне да обясни как всъщност се е случило“.

Симулираният първичен бульон на екрана гъмжеше от микроскопични виртуални форми на живот.

— Докато наблюдавах модела си, се запитах какво ще се случи, ако го оставя да се развива — поясни Едмънд. — Щеше ли накрая да изригне от епруветката и да създаде цялото животинско царство, включително човешкия вид? Ами ако го оставех и след това? Ако му дадях достатъчно време, щеше ли да стигне до следващата стъпка в човешката еволюция и да ни покаже къде отиваме?

Кърш отново се прехвърли до Е-Уейв.

— За съжаление даже този компютър не може да се справи с модел от такава величина, затова трябваше да измисля как да огранича симулацията. И накрая прибягнах до метод от един невероятен източник… не друг, а самия Уолт Дисни.

На видеостената се появи примитивна двуизмерна черно-бяла анимация. Робърт позна класиката на Дисни от 1928 година „Параходът Уили“.

— През последните деветдесет години анимационното изкуство се развива бързо — от първите кинеографи с Мики Маус до разкошните съвременни анимационни филми.

До старото филмче потече ярка хиперреалистична сцена от една скорошна анимация.

— Този качествен скок е сходен с трите хиляди години еволюция от пещерните рисунки до шедьоврите на Микеланджело. Като футурист, аз се интересувам от всякакви умения, които постигат бързо развитие — продължи Кърш. — Методът, който прави възможен този скок, както научих, се нарича „междинни фази“. За да си спести работа, аниматорът кара компютъра да възпроизведе междинни кадри между два крайни образа и така осъществява плавен преход от първия към втория образ. По същество това е запълване на празнотите. Вместо да рисуват на ръка всеки кадър, което в нашия случай може да се сравни с моделирането на всяка стъпчица в еволюционния процес, днес аниматорите рисуват само някои от ключовите кадри… и после карат компютъра да „измисли“ междинните стъпки и да запълни празнотите в еволюцията.

— Това означава „междинни фази“ — каза Едмънд. — И когато научих за тях, разбрах, че това е ключът за нашето бъдеще.

Амбра се обърна към Лангдън.

— Накъде клони той?

Още преди Робърт да се замисли над въпроса, на екрана се появи ново изображение.

— Човешката еволюция — каза Кърш. — Това е нещо като кинеограф. Благодарение на науката сме успели да създадем няколко ключови кадъра — шимпанзе, австралопитек, Хомо хабилис, Хомо еректус, неандерталец, — обаче преходите между тези видове си остават неясни.

Точно както очакваше Лангдън, неговият приятел описа идеята си да приложи компютърни „междинни фази“, за да запълни празнотите в човешката еволюция. Разказа за няколкото международни геномни проекта, в които учените анализирали костни фрагменти от човек, палеоескимос, неандерталец и шимпанзе, за да възстановят геномната структура на десетина преходни етапа между шимпанзетата и Homo sapiens.

— Знаех, че ако използвам известните примитивни геноми като ключови кадри, мога да програмирам Е-Уейв да изгради еволюционен модел, който свързва всички тях — своеобразен еволюционен вариант на детската игра „Свържи точките“. Затова започнах с нещо просто, мозъчния обем — много точен общ показател за интелектуална еволюция.

На дисплея се материализира графика.