разумът пак копнее да узнае

откъде е дошла и как е възникнала тя.

— Това е от Дарвин — прошепна професорът, познал красноречивите думи, с които легендарният ботаник формулираше същия въпрос, който задаваше и Кърш.

— Откъде идваме! — възкликна Амбра.

— Точно така.

Тя му се усмихна.

— Не е ли време да научим отговора?

И посочи оградения с колони вход до екрана, който явно водеше към самата църква.

Докато прекосяваха фоайето, дисплеят отново се промени и на случайни места започнаха да се появяват колажи от думи. Броят им растеше бързо и хаотично — изникваха нови думи, преобразуваха се и се комбинираха в сложна структура от изрази.

… растеж… нови пъпки… красиви разклонения…

Образът се разширяваше и скоро Лангдън и Амбра видяха, че думите еволюират във форма на растящо дърво.

„Какво е това, за бога?“

Двамата напрегнато се вторачиха в схемата и акапелното пеене изведнъж започна да се усилва. Робърт разбра, че не пеят на латински, както предполагаше, а на английски.

— Господи, думите на екрана… — ахна Амбра. — Струва ми се, че това е текстът на хорала.

— Имаш право — съгласи се професорът, забелязал, че думите се появяват на екрана в унисон с пеенето.

… от бавно действащи причини… а не от чудотворни дела…

Лангдън слушаше и гледаше, странно объркан от съчетанието на думи и музика — мелодията очевидно беше религиозна, докато текстът бе всичко друго, но не и това.

… органични същества… оцеляват най-силните… най-слабите загиват…

Изведнъж му просветна.

„Знам какво е това!“

Преди няколко години Едмънд го беше завел на един концерт. Озаглавено „Меса «Чарлз Дарвин»“, произведението представляваше типичната християнска музикална форма, само че латинският текст бе заменен с откъси от Дарвиновия „Произход на видовете“ — натрапчив контраст между благочестивото песнопение и жестоката истина на естествения отбор.

— Странно — отбеляза Робърт. — Преди време с Едмънд заедно слушахме месата и тя страшно му хареса. Какво съвпадение, че я чувам тъкмо сега.

— Не е съвпадение — изкънтя познат глас от аудиосистемата. — Едмънд ме научи да посрещам гостите в дома си, като им пускам музика, която те ще оценят, за да им дам интересна тема за разговор.

Лангдън и Амбра смаяно зяпнаха тонколоните. В бодрия глас, който ги приветства, отчетливо се долавяше британски акцент.

— Много се радвам, че успяхте да ме откриете — продължи синтетичният интелект. — Аз нямаше как да се свържа с вас.

— Уинстън! — възкликна Робърт и сам се изуми, че изпитва такова облекчение отново да са в контакт с него.

Двамата с Амбра набързо му разказаха какво се е случило.

— Изключително ми е приятно да чуя гласовете ви — каза компютърът. — Е, намерихте ли онова, което търсехме?

84.

— Уилям Блейк — отвърна Лангдън. — „Отишли са си мрачните религии и благата наука се е възцарила“.

Уинстън се забави само за миг.

— Последният стих от епичната му поема „Четирите зои“. Признавам, идеален избор. — Направи пауза. — Само че са нужни петдесет и една букви…

— Амперсандът — каза професорът и му обясни трика на Кърш с лигатурата.

— Типично за Едмънд — непохватно се позасмя синтетичният глас.

— Е, Уинстън? — подкани го Амбра. — След като знаеш паролата, можеш ли да пуснеш останалата част от презентацията?

— Мога, разбира се — отговори той. — Само че трябва да я въведете ръчно. Едмънд постави защитни стени на проекта, затова нямам пряк достъп до него, но мога да ви заведа в неговата лаборатория и да ви покажа къде да я напишете. Ще пуснем програмата за по-малко от десет минути.

Сварени неподготвени от внезапността на потвърждението му, Лангдън и Амбра се спогледаха. След всичко, което бяха преживели днес, този момент на сюблимен триумф сякаш беше настъпил без никакви фанфари.

— Ти успя, Робърт — прошепна Амбра и сложи ръка на рамото му. — Благодаря ти.

— Беше резултат на екипна работа — усмихна се той.

— Ако позволите да се намеся, предлагам веднага да идем в лабораторията на Едмънд — каза Уинстън. — Във фоайето лесно се виждате отвън, а в интернет попаднах на съобщения, че се намирате в този район.

Лангдън не се изненада. Кацането на военен хеликоптер в градски парк не можеше да не привлече внимание.

— Само кажи накъде да вървим — съгласи се Амбра.

— Между колоните — отвърна компютърът. — Следвайте гласа ми.

Акапелното пеене изведнъж стихна, плазменият екран угасна и от главния вход се разнесоха няколко последователни изщраквания от автоматично заключване на резета.

„Едмънд сигурно е превърнал този център в истинска крепост“ — помисли професорът. Погледна крадешком през дебелите прозорци на фоайето и с облекчение установи, че горичката около църквата продължава да е пуста. „Поне засега“.