— Както може би знаете, Едмънд презираше всякакви прояви на суеверие. Така всеки ден на идване на работа нарочно минаваше под стълбата — един вид подигравка към боговете. Нещо повече, ако някой гост или техник откажеше да мине под стълбата, Едмънд направо го изхвърляше от сградата.

„Рационален както винаги“. — Робърт се усмихна. Някогашният му студент веднъж публично го беше упрекнал, че „чукал на дърво“ за късмет. „Освен ако не си таен друид, Робърт, който още чука по дърветата, за да ги буди, моля те, прати това суеверно невежество в миналото, където му е мястото!“

Амбра се наведе и мина под стълбата. Лангдън я последва, макар да потръпна от ирационален страх.

Уинстън ги упъти зад следващия ъгъл към голяма врата с две камери и биометричен четец.

Над вратата висеше ръкописна табелка: СТАЯ 13.

Професорът погледна злополучно известното фатално число. „Едмънд пак се подиграва с боговете“.

— Това е входът на неговата лаборатория — съобщи компютърът. — Освен външните техници, които помогнаха на Едмънд да я построи, почти никой не е влизал тук.

След тези думи ключалката зажужа и Амбра, без да губи време, натисна бравата, прекрачи прага — и се закова на място и притисна устата си с длан. Когато надникна покрай нея в църковния олтар, Лангдън разбра причината за реакцията ѝ.

В огромното помещение се издигаше най-голямата стъклена кутия, която изобщо беше виждал. Прозрачната клетка заемаше цялото пространство и стигаше чак до високия църковен свод.

Пространството вътре беше разделено на два етажа.

На първия имаше стотици метални шкафове с големина на хладилници, строени в редици като църковни пейки пред олтар. Тъй като нямаха врати, вътрешностите им се виждаха ясно. Изумително сложни матрици от яркочервени жици висяха от платки с безброй входове и бяха свързани с дебели, напомнящи на въжета „сбруи“, опасващи машините като кръвоносна мрежа.

„Подреден хаос“ — помисли си Робърт.

— На първия етаж виждате прочутия суперкомпютър МареНострум — четирийсет и осем хиляди осемстотин деветдесет и шест ядра Интел, свързани с мрежа ИнфиниБанд FDR10, една от най-бързите машини на света — осведоми ги Уинстън. — МареНострум беше тук, когато Едмънд се нанесе, и вместо да го мести, той реши да го интегрира, така че просто го надстрои.

Сега Лангдън видя, че всички „сбруи“ на МареНострум се свързват в центъра на помещението и образуват общ ствол, който се издигаше вертикално нагоре като грамадно увивно растение към тавана на първия етаж.

Когато насочи вниманието си към втория етаж на огромната стъклена кутия, професорът установи съвсем различна картина. На подиум в центъра имаше синкавосив куб от метал с широчина на страната три метра — без жици, мигащи светлини и изобщо нищо, което да показва, че това е свръхмодерният компютър, който в момента описваше с почти непонятна терминология Уинстън.

— … кюбити заместват бинарните числа… суперпозиция на състояния… квантови алгоритми… заплитане и тунелен ефект…

Робърт вече разбираше защо двамата с Едмънд са разговаряли за изобразително изкуство вместо за компютърни науки.

— … позволява квадрилиони изчисления с плаваща запетая в секунда — завърши Уинстън. — В резултат на което тези две съвсем различни машини заедно са най-мощният суперкомпютър на света.

— Боже мой! — промълви Амбра.

— По-точно Богът на Едмънд — поправи я Уинстън.

85.