Тази вечер отец Жоаким бе гледал презентацията на Кърш в „Гугенхайм“, отначало смутен от нейната антирелигиозна насоченост, после заинтригуван от намеците на футуриста за някакво загадъчно откритие и накрая ужасен от убийството му. Оттогава просто не можеше да се откъсне от компютъра и от светкавично появилия се зашеметяващ калейдоскоп от взаимно изключващи се конспиративни теории.

Сега съкрушеният Беня тихо седеше в грамадния храм, сам сред „гората“ от колони на Гауди. Тази мистична гора обаче не можеше да успокои бясно препускащите му мисли.

„Какво е открил Кърш? Кой е искал смъртта му?“

Отецът затвори очи и се опита да проясни ума си, но въпросите продължаваха да се връщат.

„Откъде идваме? Къде отиваме?“

— Идваме от Бог! — каза той на глас. — И отиваме при Бог!

Думите отекнаха в гърдите му с такава сила, че сякаш цялата катедрала завибрира. Изведнъж ярък лъч светлина прониза витража на фасадата „Страсти Христови“ и заструи в базиликата.

Поразен, отец Жоаким се изправи и с олюляване тръгна към прозореца. Вече ехтеше целият храм и небесната светлина продължаваше да нахлува през пъстроцветното стъкло. Когато Беня изскочи през главния вход на църквата, навън го посрещна оглушителна вихрушка. От небето вляво от него се спускаше голям вертолет и прожекторът му осветяваше фасадата на „Саграда Фамилия“.

Пред смаяния поглед на стареца хеликоптерът кацна в северозападния ъгъл на строителната ограда и витлата му постепенно спряха.

Докато вятърът и шумът стихваха, от вертолета скочиха четирима души и забързано тръгнаха към предстоятеля. Той веднага позна от тазвечерното предаване двамата, които вървяха отпред — бъдещата кралица на Испания и професор Робърт Лангдън. Следваха ги двама здравеняци с униформени сака.

Както изглеждаше, Лангдън в края на краищата не беше отвлякъл Амбра Видал. Тя очевидно вървеше до него по собствена воля.

— Отче! — каза жената. — Моля ви, простете ни за шумното натрапване на това свято място. Трябва да поговорим с вас. Много е важно.

Отец Жоаким отвори уста да отговори, но успя само безмълвно да кимне.

— Нашите извинения, отче — обезоръжаващо се усмихна Робърт Лангдън. — Знам, че всичко това ви изглежда странно. Познавате ли ни?

— Разбира се, но мислех…

— Фалшива информация — поясни Амбра. — Всичко е наред, уверявам ви.

В този момент двама охранители, които пазеха извън оградата, влязоха през въртящите се портали, разбираемо обезпокоени от появата на хеликоптера, и се втурнаха към отец Беня, за да го защитят.

Двамата мъже с униформените сака моментално се завъртяха към тях и протегнаха ръце с дланите напред в универсалния жест „стой“.

Охранителите сепнато се заковаха на място и погледнаха предстоятеля за напътствие.

— Tot està bé! — извика отецът на каталунски. — Tornin al seu lloc. — „Всичко е наред! Върнете се на поста си“.

Мъжете неуверено се вторачиха в странните посетители.

— Són els meus convidats — каза Беня. „Това са мои гости“. — Confio en la seva discreció. — „Разчитам на вашата дискретност“.

Озадачените охранители излязоха през въртящия се портал.

— Благодаря — каза Амбра. — Признателни сме ви.

— Аз съм отец Жоаким Беня — представи се свещеникът. — Обяснете ми за какво става дума.

Робърт Лангдън пристъпи напред и стисна ръката му.

— Търсим едно рядко издание, собственост на учения Едмънд Кърш, отец Жоаким. — Професорът извади изящна картичка и му я подаде. — Тук пише, че книгата е временно предоставена на тази църква.

Макар и позашеметен от драматичната поява на посетителите, Беня веднага позна картичката. Точно такъв фиш придружаваше тома, който преди няколко седмици му беше донесъл Кърш.

„Уилям Блейк. Събрани съчинения“.

Условието за голямото дарение на Едмънд беше книгата на Блейк да бъде изложена в криптата на „Саграда Фамилия“.

„Странно искане, но твърде скромна отплата за такова дарение“.

Кърш поставяше още едно допълнително условие, описано на гърба на картичката — томът да е отворен на страница 163.

66.

На осем километра северозападно от „Саграда Фамилия“ адмирал Авила гледаше през предното стъкло на юбера ширналите се отпред светлини на града, сияещи на черния фон на Балеарско море.

„Най-после в Барселона“ — помисли си възрастният морски офицер. Извади джиесема си и се обади на Регента, както беше обещал.

Регента отговори на първото иззвъняване.

— Къде сте, адмирал Авила?

— На няколко минути от града.

— Пристигате тъкмо навреме. Току-що получих обезпокоителна вест.

— Слушам ви.

— Вие успяхте да отсечете главата на змията. Както се опасявахме обаче, дългата опашка продължава опасно да се гърчи.

— С какво мога да бъда полезен? — попита Авила.

Регента му изложи желанията си, които го изненадаха. Не предполагаше, че тази нощ ще има още смърт, ала дори не си и помисли да възрази. „Аз съм прост войник“ — напомни си той.

— Тази мисия ще бъде опасна — продължи Регента. — Ако ви заловят, покажете ръката си на полицията и скоро ще ви освободят. Имаме влияние навсякъде.

— Нямам намерение да се оставя да ме заловят. — Адмиралът погледна татуировката си.