Сутрин работата им беше относително спокойна, но следобед се увеличаваше. Разполагаха с двама асистенти, наети почасово. Именно те зареждаха полиците и поемаха касата, но днес дори с тяхна помощ денят се оказа доста тежък и докато затворят в осем, и той, и Алисън бяха смъртно уморени.

Беше започнал да вали студен бръснещ дъжд. Алисън настоя Род да използва инвалидния стол, за да стигне до колата.

— И двамата ще подгизнем, ако си с патериците — настоя тя леко раздразнено.

Много пъти през годините той се опитваше да събере кураж и да й предложи да го остави, да си намери някого и да води нормален живот; ала така и никога не събра смелост да изрече думите. Не си представяше живота без нея, както не си го бе представял и през всичките тези години.

Понякога си припомняше думи на баба си, изречени преди много години.

„При повечето двойки един от двамата е много по-влюбен от другия и е най-добре, ако това е мъжът. Така бракът има по-голям шанс да просъществува докрай.“

Род нямаше нужда да му казват, че в случая с Алисън той е по-влюбеният. Беше почти сигурен, че тя не би приела предложението му за брак, ако не беше включил и готовността си да я прати в медицински университет. После, след злополуката, нейната почтеност не й позволяваше да го напусне.

Обикновено Род избягваше да мисли в тази посока, но днес, след получаването на писмото, го връхлетяха толкова много отминали неща: абсолвентската галавечер, снимките на четирите момичета по първите страници на вестниците, циркът, в който пресата превърна сватбата им.

Стигнаха до колата и Алисън предложи:

— Род, нека аз да карам. Знам, че изпитваш болка.

Тя държеше чадъра над главата му и когато отвори вратата, той се настани на мястото до шофьора без възражения. За нея беше непосилно едновременно да затвори чадъра и да сгъне инвалидния стол. Наблюдаваше я съчувствено, докато дъждът се стичаше по лицето и косите й. Най-после тя седна зад волана и се обърна към него.

— Ще го направя. — Обяви го с решителен тон, сякаш очакваше Род да се противопостави. Той не отвърна нищо. Тя изчака доста, преди да запали двигателя. — Няма ли да има коментар?

Едва тогава той долови известен трепет в гласа й.

Не възнамеряваше да сподели какво мисли. С дългата си кестенява коса — в момента мокра и увиснала под раменете — Алисън изглеждаше така млада и уязвима. Изглеждаше доста изплашена. Не, поправи се той — направо ужасена.

— Ако другите приемат да участват в програмата, а ти откажеш, ще изглежда лошо — промълви той тихо. — Мисля, че е редно да отидеш. Ние да отидем — поправи се той бързо.

— Миналия път извадих късмет. Този път може и да не стане така…

До края на пътуването не продумаха повече. Къщата им, изградена като ранчо, за да е подходяща за неговия недъг, се намираше на двайсет минути път с кола от аптеката. Дъжд повече не ги валя, защото в гаража имаше врата, която водеше направо към кухнята. Вече вътре, след като свали мокрия си шлифер, Алисън се отпусна на фотьойл и зарови лице в ръце.

— Род, толкова съм изплашена. Никога не съм споменавала, но вечерта, когато си легнахме след галавечерта, аз лежах и си мислех колко силно мразя Бетси и Роб Пауъл. — Поколеба се за миг, но продължи: — Не е изключено да съм се разхождала насън през онази нощ и да съм влязла в стаята на Бетси.

— Мислиш, че си била в стаята на Бетси през онази нощ?! — Роб пусна патериците и придърпа стола си по-близо до Алисън. — Има ли вероятност някой да те е видял?

— Не знам.

Алисън се отдръпна от прегръдката му и го погледна. Големите й кафяви изразителни очи бяха нейната отличителна черта. Сега от тях се стичаха сълзи и тя изглеждаше беззащитна и безпомощна. Последва въпрос, който Род никога не бе очаквал да чуе от съпругата си:

— Род, не е ли истина, че винаги си ме смятал за убийцата на Бетси Пауъл?

— Ти луда ли си?! — възнегодува той. — Абсолютно луда?!

Но дори в неговите уши думите прозвучаха кухо и неубедително.

7.

— Е, реши ли дали ще ходим?

Този въпрос чу Нина Крейг, когато отвори вратата на апартамента си в Западен Холивуд. О, боже, пак е в едно от онези състояния, помисли си тя и прехапа устни, за да не отговори грубо на шейсет и две годишната си майка. Наближаваше пет и половина. Значи Мюриъл Крейг, макар и все още по нощница и роба, вече бе изпила или няколко мартинита с ябълка, или бутилка вино.

По което и време да беше станала, явно се бе събудила с една от обичайните си депресии. Очертава се дълга вечер, помисли си Нина мрачно.

— Претендентката за наградата на Академията няма ли да ми отговори? — изстреля майка й саркастично, докато изливаше остатъка от бутилката в чашата си.

Преди десетина години Нина спря да таи надежди един ден да стане преуспяваща актриса и се включи и гилдията на статистите и участниците в масовки, наемани спорадично. Работният й ден, започнал в пет сутринта, премина изцяло на снимачната площадка — снимаха филм за някаква революция. Тя бе една от стотиците статисти, които развяваха знамена. Снимаха и пустинята близо до Палм Спрингс. Беше безмилостно горещо.