— Ела тук. — Той се приближи към него, коленичи пред бюрото и го прегърна. Почувства колко е отслабнал Тими, откакто промеждутъците между семейните скандали ставаха все по-кратки и по-кратки, докато накрая не се превърнаха в постоянно тлеещи огньове.

— Когато мама и татко се карат, това няма нищо общо с теб. Надявам се, знаеш това.

Тими кимна.

— Всичко това е по моя вина, момчето ми. Твърде често ме няма. Но ти се кълна, че това ще престане. Имам да уредя още една задача и напускам. После ще си потърся работа, която ще ми позволи да работя от къщи. Как ти се струва?

Тими се отскубна от прегръдката му. В погледа му се четеше съмнение. Беше ясно, че не искаше да повярва в добрата новина.

— И тогава винаги ще бъдеш при мен?

— Да. Обещавам ти. Скоро се връщам и после ще сме заедно завинаги.

Мартин целуна Тими по челото и разроши косите му. После се изправи, тръгна към вратата и взе сака си, който вече бе приготвен. Отвори вратата и се обърна още веднъж.

— Боя се, че те излъгах, малкия.

Тими, който въобще не бе помръднал, кимна. Сълзите му бяха изчезнали. С каменно лице той се обърна към баща си.

— Знам, тате. Никога повече няма да се видим. — Преглътна. — Аз ще умра. Както и ти.

— Аз?

— Да. Нали знаеш. Водата е ох. А сега ти падаш във…

Вода.

Твърдо.

Черно.

Болката от удара изтръгна Мартин от изпълнената със спомени безтегловност. Усещането, че някой е изтръгнал гръбначния му стълб, го прониза от опашната кост до мозъка. В същото време колкото по-надълбоко пропадаше, толкова повече се увеличаваше налягането в ушите му. Бореше се за глътка въздух, ала дори вода не нахлу в дробовете му. Главата му все още бе в найлоновата торба. Поне сега ръцете му не бяха като от олово и той успя да се освободи от нея.

Размаха неориентирано ръце и крака. Усещаше ботушите си като тежести по краката. Ако не се освободеше от дрехите си, те щяха да се превърнат в негов ковчег. Безнадеждно бе да стигне с тях до повърхността.

А искам ли въобще да се върна?

Докато тялото му инстинктивно се бе включило на режим оцеляване, в мислите си Мартин съжаляваше, че е оживял след падането.

Ти падаш, чу въображаемия глас на сина си и си спомни за един друг Тим. Тим Сиърс, един от малцината, които са оживявали след падане от круизен кораб. Но той бе паднал след запой от двайсет метра височина в топлите води на мексиканския залив. В леденостудените води на Атлантическия океан едва ли би издържал седемнайсет часа, докато дойдат спасителните лодки.

Въпреки че… Изобщо не беше чак толкова студено. Токът, който убиецът бе пуснал в тялото му, сигурно бе обърнал полюсите на синапсите в мозъка му. Не усещаше хилядите иглички, които бодяха лицето му. Водата бе студена, но не и ледена.

Топло течение?

С трескави движения Мартин се изтласка на повърхността.

Въздух. Имам нужда от…

Въздух. Студено. Влажно.

В този момент налягането в ушите му изчезна.

Главата му се показа над повърхността. Изкрещя за кислород в очакване на най-лошото: в пълно съзнание да се носи насред черната бездна на океана. Да не вижда светлини. Нито тези на Султанът, който вече е отплавал, без някой да вдигне тревога, нито на звездите в натежалото от облаци небе.

Това, което не очакваше, бе ръката, в която се блъсна, и смехът, който чу. Тогава Мартин бе задвижен от сила, която не можеше да си обясни. Почувства разтърсване и водата под гърба му стана твърда. Докато смехът заглъхваше и една жена с британски акцент пронизително съобщаваше „Този е пиян до козирката“, Мартин погледна нагоре към тъмната фигура. Безлик силует, който на нудистката палуба го омаломощи с токов удар, нахлузи му найлонова торба на главата, провеси го над перилата и го хвърли от пет метра височина във външния басейн на Султанът.

Глава 37