— Какво ви стана изведнъж? — искаше да знае Елена, която отново зашепна. — Какво ви каза Анук?

— Нищо — излъга я отново той, като ѝ обясни, че се нуждае от кратка почивка, за да глътне свеж въздух на палубата, което си беше самата истина.

Болезненият свредел, който още вчера го бе пронизал в каютата на Герлинде, се появи отново в главата му. И този път светкавиците, прорязващи мозъка му, бяха много по-силни. С насълзени от болката очи той бързо излезе от стаята, чувайки все още гласа на Анук. Една-единствена дума. Произнесена толкова тихо, сякаш бе полъх. Мартин.

Въпреки че ѝ се бе представил само с фамилията си.

Глава 22

— Тя го е погълнала — изкрещя техникът.

— По дяволите, как пък можа да се случи това?

Може би защото пъхнахте в гърлото на момичето проклетото стъкло и после я завързахте!

Тиаго не можеше да вижда повече Шала, която бе паднала на пода, а само да я чува. Звучеше още по-зле отпреди минута, когато бе ударена с юмрук в стомаха.

— Какво ще правим сега? — попита притеснен техникът.

Офицерът прокара пръсти през рошавата си коса.

— По дяволите! Откъде да знам? — отвърна той. — Нека да я изхвърлим.

Другият погледна към балкона.

— По това време? Да не си полудял? А ако някой ни види?

Офицерът повдигна рамене. Не изглеждаше особено обезпокоен от факта, че в краката му една жена или се задушаваше, или имаше вътрешен кръвоизлив. Или и двете, както можеше да се чуе.

Край! Излизам!

Тиаго нямаше представа какво трябваше да стори, за да прекрати кошмара, в който бе попаднал, но не можеше повече да се крие като страхливец на пода. Той се изправи, което Шала не успя да види, за разлика от двамата биячи.

Техникът изпищя като момиче, което гледа филм на ужасите. Погледнато отстрани, това би могло да е комично, както и реакцията на офицера, който така зяпна, втренчвайки се в Тиаго, сякаш латиносът бе дух, изскочил от бутилка.

— По дяволите… Какво…?

Тиаго се приближи до Шала, която се бе свила на килима между леглото и телевизора. Той я хвана под мишниците и я вдигна, което тя позволи, без да се съпротивлява. Силите ѝ бяха започнали да я напускат, ала освен пяна, нищо друго не бе успяла да изплюе.

— Отпусни се — заповяда ѝ Тиаго на английски с поглед към вратата и двамата неподвижно застанали мъже.

Офицерът успя да възвърне говора си.

— От колко време тоя пикльо е тук? — попита съучастника си той.

Тиаго застана зад Шала, както малко преди това и единият бияч, с тази разлика, че той се опита да постави тялото на чистачката в позиция, която да спаси живота ѝ.

Само малко да се наведеш напред!

— Хей, ти, да не би да си ни подслушвал?

След малко горната част на тялото ѝ се килна напред, което вероятно не бе преднамерено, защото и коленете ѝ поддадоха. Тиаго трябваше да събере всички сили, за да я задържи, като обви ръце около корема ѝ подобно на колан и с мощно движение притисна към себе си сключените си на нивото на диафрагмата ѝ ръце.

Веднъж.

С периферното си зрение видя как двамата го наблюдават, без да приближават.

Втори път.

Шала бе престанала да хъхри и ставаше все по-тежка.

Трети път.

— Мъртъв си! — изкрещя офицерът и Тиаго знаеше, че няма предвид камериерката.

Той опита метода на Хаймлих5 за четвърти път, без да е наясно дали наистина го прави правилно, натисна отново, този път по-силно, и…

Получи се!

Мощна струя повръщано изстреля стъклото от гърлото на Шала. Парчето прелетя половин метър през стаята и спря директно пред краката на високия бияч.

Камериерката се свлече на пода, след като Тиаго я пусна, и задиша хрипливо, но поне успяваше да си поеме въздух, което значително подобри състоянието ѝ.

Което не можеше да се каже за ситуацията, в която той се намираше в момента. С освобождаването на парчето стъкло сякаш и парализата на двамата откачалници се бе изпарила.

Те го нападнаха. Без да се наговарят. Без да обелят и дума. Мъжете действаха в синхрон като добре обучен тандем, какъвто явно и бяха. Докато работникът просто скочи към него над превития гръб на Шала, офицерът се метна през леглото.

Тиаго не разбра кой го блъсна първи и чий удар се погрижи при падането да повлече и телевизора със себе си. Това беше, помисли си, когато видя заплашителния юмрук над главата си. Очакваше да чуе чупене на зъби и изпукване на челюст, ала нищо подобно не се случи. Вместо това юмрукът изчезна от полезрението му и някъде наблизо се чу женски глас, който извика на немски:

— Лиза, тук ли си?

Тиаго бързо отмести телевизора от себе си и се изправи.

— Тръгвай — каза Шала, която все още не можеше да стане.

Кръвта се стичаше по брадичката ѝ, все още плачеше, но лицето ѝ бавно възвръщаше нормалния си цвят. Тя погледна към междинната врата, която отново се бе затворила от движението на кораба и чиято дръжка бавно се завърташе.

— Може ли да вляза, Лиза? — попита жената зад вратата и почука.