Елена му кимна, когато той постави ръка върху червения алармен бутон в нишата зад леглото на Анук.

— Независимо дали се страхуваш, или нещо те боли, дали се чувстваш тъжна, или просто искаш да си поговориш с някого, просто натискаш тук и…

Мартин натисна копчето, чу се ясно клик и почти веднага иззвъня мобилният на Елена, който тя носеше на колана на черните си униформени панталони.

Анук трепна и присви крака още по плътно до приведеното си напред тяло.

— Не се тревожи, мила — каза Елена и нежно я погали по косата. — Това вече ти го обясних. Алармата активира моя телефон. Звънне ли, веднага идвам при теб. Независимо по кое време.

— Просто трябва да натиснеш страх-бутона над леглото си — допълни Мартин. — Работи, както виждаш.

Той даде знак на Елена да си вървят. За момента не можеше да напран нищо повече.

— Отново ще дойда, съкровище. — Лекарката нежно докосна бузата на Анук, после излезе след него от каютата.

— Безотговорно е — каза Мартин, след като Елена затвори вратата. Говореше приглушено дори и да не вярваше, че Анук би могла да ги чуе оттук. — Тя има тежки наранявания…

— За които получи болкоуспокояващи медикаменти и мехлеми.

— … и трябва да отиде възможно най-бързо в болница.

— Тя е в болница — противопостави се Елена. — Султанът е по-добре оборудван от която и да било градска клиника.

— Само дето е без обучен персонал.

Елена запротестира:

— Живяла съм три години в Доминиканската република и в градската клиника съм лекувала повече изнасилени деца, бегълци от Хаити, отколкото шефът на гинекологичната клиника в Хамбург е виждал през целия си живот. А вие, д-р Шварц, доколкото ви наблюдавах, изглежда, се справяте много добре с посттравматичния стрес. Вижте, не искам да защитавам случващото се тук. Но наистина ли мислите, че двайсет и четири часовото обгрижване от нас двамата ще се отрази толкова зле на малката?

Да, така е! — тъкмо се канеше да каже, ала не успя, тъй като в този момент иззвъня телефонът на Елена.

— Анук — изумено изрече тя.

Момичето бе натиснало страх-бутона.

Глава 20

— Не се притеснявай, искаме да ти зададем само един въпрос — каза мъжът, който събори камериерката на пода в стаята на Лиза. Говореше английски с твърд акцент.

Младата жена, чиято шапчица вече бе на главата ѝ, запремига страхливо, докато се изправяше. Тя бе ужасяващо мършава, с ръце не по-дебели от дръжката на метлата, която инстинктивно бе притиснала към плоското си тяло. От позицията си, скрит зад леглото, Тиаго можеше да види в огледалото само профила и гърба ѝ. Тя бе превита, свила кокалестите си рамене, а прешлените ѝ изпъкваха като перлен наниз по протежение на гръбначния стълб. Той не познаваше жената, най-малкото досега не му бе правила впечатление. Нищо чудно при тази армия от персонал на борда. Нямаше представа и кои са двамата мъже, които я заплашваха.

Този, който говореше, носеше униформа със златна нашивка на офицер от по-нисш ранг — или моряк, или техник — докато по-високият и по-мускулестият от двамата бе със зелени панталони и сива риза с къс ръкав, без нашивки, което означаваше, че е член на екипажа — най-вероятно технически персонал, на когото няма да обърнеш внимание, докато поправя нещо на палубата. И двамата имаха лустросан външен вид. От онези служители, които се усмихваха на снимките от рекламните брошури, с гладка, загоряла кожа, добре обръснати и с чисти нокти. Този без нашивките имаше плътни устни, които смекчаваха суровите му черти, а офицерът бе с къса момчешка подстрижка на русите си коси, което му придаваше вид на калифорнийски сърфист, а не на бияч.

Как лесно може да се обърка човек.

— Чувам, че в последно време често ходиш в „Кухнята на ада“? — попита офицерът и даде знак на другия, който хвана жената изотзад в полицейска хватка. — Има ли нещо долу, за което трябва да знам?

Превитата жена поклати боязливо глава. Мъжът леко се наведе, за да бъдат очите му на едно ниво с нейните.

— Наистина ли? Ти, курво, на незнаеща ли ще се правиш? — Той се изплю в лицето ѝ.

— Лъже — рече по-високият и дръпна ръката на жената още по-нагоре, което я накара да изстене от болка.

И двамата говореха със силен немски, швейцарски или холандски акцент. Тиаго не успя да определи географски мъжете, както и камериерката, която със своята тъмна канелена кожа можеше да е от Пакистан, от Индия, от Бангладеш или там някъде.

— Ти подиграваш ли ни се, Шала? — попита офицерът.

Младата жена поклати глава, без да изтрие слюнката, която се стичаше по бузата ѝ.

— Разпределена си на палуба 7. Тази седмица въобще не е трябвало да чистиш в отделението за персонала.

— Беше променено. Аз не знае защо — заекна тя.

— Слуховете казват нещо друго. Слуховете казват, че в „Кухнята на ада“ се грижиш за някакъв пасажер без билет.

Тя още повече разшири очи:

— Не!

Дума, която по-добре да не бе казвала. Юмрукът на офицера се стовари в стомаха ѝ.

Шала издаваше звуци, сякаш от вътрешностите ѝ нещо голямо искаше да излезе на повърхността, докато в същото време се опитваше да не изкълчи рамената си с някое рязко движение.