— Да, без съмнение. В статията го цитират: „Наоми не си струва притесненията. Акулите ще си счупят зъбите в курвата, която начука рака в тялото на сина ми“. Естествено, курва и начука не са изписани, благопристойни американци. — Дизел цъкна с език. — Защо всъщност ти се обадих: не намираш ли за странно, че човек, който така мрази снаха си, поема разходите за пътуването ѝ?

— И това го пише във вестника? — попита слисан Мартин.

Джъстин Ламар е платил круиза?

— Не, дядото твърди това в блога си. Без майтап, създал го е на осемдесет и две години. Старецът го подхранва всяка седмица с нови откачени коментари. От срещи с НЛО, през опити с хора в старческия дом, до съвети за хипнотизиране на кучета.

Мартин застина, когато изведнъж го видя пред себе си.

Бонхьофер!

Както бе казала Елена, капитанът явно бе тръгнал за офицерското събрание, което щеше да се проведе в планетариума.

— Ще ти се обадя по-късно — каза Мартин с приглушен глас.

Даниел вървеше на двайсет метра пред него заедно с двама облечени в бели униформи колеги.

— Добре, но нека да не е преди десет. Нали знаеш, обичам да ставам рано, само да не е сутрин.

Мартин се канеше да затвори, когато нещо му хрумна.

— Чакай малко, и без това си на линия?

— Трябва да ти поливам цветята ли? Забрави!

— Открий, моля те, през последните десет години колко са случаите на безследно изчезнали в открито море, в които става въпрос за повече от един човек, най-вече, когато са замесени деца. Не само на Султанът, а на всички кораби. И после провери дали е имало изтриване от списъците с пасажери.

Мартин чу шумове, които напомняха за флипер автомати, и не се учуди. Офисът на Дизел в сградата на радиото на Потсдамския площад изглеждаше като игротека. Във всеки ъгъл имаше различни автомати за игри, които Дизел често използваше по време на важни срещи или телефонни разговори.

— Откри ли още нещо важно? — попита Мартин.

— А, да, добре че попита. За малко да забравя. Има още нещо.

— Какво?

— Че си пълен идиот. Не бива да стоиш на онзи кораб. След смъртта на Надя и Тим Султанът е последното място на този свят, на което трябва да бъдеш. А аз съм истински задник, задето те подкрепям в откаченото ти пътуване.

— Твърде строго се съдиш — отвърна Мартин и затвори телефона си.

Ускори крачка и застигна капитана, който като последен тъкмо щеше да затвори вратата на планетариума след три униформени жени. Бонхьофер не го чу. Стъпките на Мартин се заглушаваха от килима. Капитанът нищо не подозираше, когато той препречи вратата с крак. Мартин го сграбчи за яката и го издърпа назад, докато тежката врата бавно се затваряше.

— Хей, какво искате… — попита изплашено Бонхьофер.

Повече нищо не можа не каже. Първият удар в стомаха му отне въздуха. Вторият му счупи носа.

Глава 24

Чу се изпращяване сякаш носната стена на капитана бе попаднала в лешникотрошачка. Кръвта рукна по лицето му.

В първия момент като че ли не изпита болка, най-малкото не изкрещя. Свлече се на пода, защитавайки главата си с ръце. Мартин го сграбчи за яката на униформата и го повлече като мокър чувал навън, през обиколния коридор към помещението, където се намираха тоалетните. Капитанът опита да се запъне с крака по килима, но не успя. Мартин го завлече в мъжката тоалетна и го запрати към облицованата в светли плочки стена срещу мивката. После огледа кабинките. Нямаше никого, както и се очакваше, при положение че нямаше обявени представления, а всички поканени офицери чакаха вече в залата.

Мартин се върна отново при Бонхьофер, застана пред него и го ритна.

— Какво се разиграва тук? — изкрещя той.

— Не разбирам… — Бонхьофер затисна устата и носа си с ръка. Без голям успех. Тъмната кръв се стичаше между пръстите му надолу по брадичката.

Мартин сви юмрук подчертано бавно.

— Хей, спокойно, спокойно, моля. Знам, че имате всички основания да сте бесен, но нека ви обясня ролята си — умоляваше Бонхьофер, чийто глас звучеше сякаш е настинал.

— Вашата роля? — извика Мартин. — Анук Ламар е била изнасилена. — Трябваше да се овладее, за да не го удари отново.

— Знам и това е ужасно.

Бонхьофер потърси по гладката стена нещо, за което да се хване. Стоманеният сешоар бе твърде далеч от обсега му.

— Две майки. Две деца. Изчезват. И в двата случая капитан на кораба сте били вие.

— Разбирам, че това може да звучи подозрително.

— Да звучи ли? Та то е подозрително. А на всичкото отгоре вие сте открили Анук. Точно вие!

— Всичко това е една случайност!

Междувременно Даниел се бе изправил и ужасен се погледна в огледалото. Изглеждаше така, сякаш бе единственият оцелял от железопътна катастрофа.

— Случайност? — изрева Мартин.

За части от секундата той отново се намери пред варшавския затвор, от който бе освободен преди пет години. Чувстваше се точно толкова бесен, точно толкова отчаян, точно толкова празен.