Престъпникът, който не намери за нужно да обърне?

— Да. Защо така изведнъж започнахте да гледате като хладилник?

Но това беше невъзможно. Мартин действително бе изгубил процеса, ала след произшествието Бонхьофер бе отстранен от работа.

— Да, Даниел Бонхьофер. Капитанът.

Светкавица прониза главата на Мартин, сякаш някой бе пробил с нажежена игла мозъка му.

— Ах, мили боже, нима не знаехте, че той отново е възстановен на поста си? — попита слисано Герлинде.

Мартин не се сбогува нито с нея, нито със стюарда в съседната стая. Той грабна сака си, напъха мечето в един от външните джобове и скоростно, тъй както болките в главата му се разпространяваха, изхвърча от каютата.

Глава 12

— Нямаме ни най-малка представа къде е била Анук — отговори Даниел на въпроса на Юлия, който тя току-що му бе поставила. — Малката не продумва. Напълно няма е.

— Това е невероятно!

Толкова невероятно, че Юлия се питаше защо не бе чула нищо по новините за този зрелищен случай. По време на полета Берлин-Лондон Юлия бе прелистила всички вестници. Нито един не бе съобщил за момичето, което бе възкръснало от мъртвите на един круизен кораб.

— Имахме неспокойно плаване и в края на смяната си исках да видя какво става в медицинския център, когато случайно се натъкнах на малката. Първо си помислих, че се е загубила в тъмното, но ми се стори странно позната. Направи ми впечатление, че не носи гривната, каквато всички деца на борда носят на китките си — розова гумена лента с микрочип. С нея те могат да си отворят входа към детския кът и да си купят напитки, сладки или сладолед.

— Затова ли в чипа са съхранени всички лични данни? — попита Юлия, без да отмести поглед от снимката на Анук, която Даниел ѝ бе дал. Бе направена в помещение с изкуствена светлина, а отзад се виждаше бял шкаф с червен кръст.

— Точно така. Макар и без гривна, в медицинския център бързо успяхме да установим самоличността ѝ. Когато я заведох там, доктор Бек я позна и след като направихме сравнение с една пасажерска снимка отпреди два месеца, вече бяхме сигурни.

— Невероятно! — Юлия издиша шумно. — Ами майка ѝ?

— Тя продължава да е изчезнала.

— А бащата?

— Преди три години е починал от рак. Има само един дядо, недалеч от Вашингтон.

— Как реагира той на новината, че внучката му е жива?

— Дядото? Никак. Не сме му съобщили.

Юлия невярващо сбърчи вежди:

— Но защо?

— По същата причина, поради която все още не сме казали на властите.

— Моля? Полицията не е уведомена?

— Не. Нито полицията в Германия, нито в Англия, нито в Щатите. Ако бяхме направили това, сега едва ли щяхме да сме на път за Ню Йорк.

— Един момент! Младо момиче, което преди седмици е обявено за изчезнало, после за мъртво, се появява изведнъж — като от нищото — и това се държи в тайна? Просто ей така?

Затова е нямало съобщение по новините.

— Не просто ей така — възрази Даниел. — Много е сложно. Няма да го разбереш. — Очите му се насълзиха. — По дяволите! Все още не разбираш защо ти разказвам всичко това.

Това бе вярно. Тя бе дошла при него, за да му сподели за Лиза, а разговорът се бе превърнал в изповед на кръстника ѝ.

— Обясни ми тогава — меко каза Юлия. Ако стоеше по-близо до него, би го хванала за ръката.

— Съжалявам, изтощих се. Притиснат съм. И не знам какво трябва да направя.

— Доколко притиснат? С какво? И от кого?

— От шефа ми, Егор Калинин. Трябва да разбера къде е била Анук и какво ѝ е било сторено. Разполагам с шест дни, докато пристигнем в Ню Йорк.

— Ти сам?

— Най-малкото без властите и без официална помощ.

— Но как така? — Юлия все още нищо не разбираше.

— Защото не можем да си позволим да разгласим историята. Това би означавало нашата смърт.

Даниел стана и отиде до бюрото, което се състоеше от шлифован махагонов плот с два шкафа, където съхраняваше под ключ преписки по дела и други документи. В десния шкаф се намираше хотелският трезор, чиято вместимост явно бе по-голяма, отколкото изглеждаше на пръв поглед. След като го отвори с цифров код, Даниел измъкна оттам огромен класьор.

— Спомняш ли си как ти казах, че в повечето случаи самоубийствата са причината за появата на пасажер 23?

— Да.