Читаем Малкаса Пойнт полностью

— Това ми напомня за свърталището на Ле Ду в Сайгон — каза Джек и погледна към Ейб.

— Наистина! — отвърна Ейб. — Ле Ду беше голям почитател на стария Запад. Беше намерил някъде чифт стари каубойски панталони и ги носеше, независимо от горещината в неговия бар. Имаше десетгалонова11 шапка, която сигурно е с девет галона по-голяма от главата му.

— А той самият половин пинта12 ли беше? — попита Тайлър.

Ейб се засмя.

— Да, и малко отгоре.

— Получи си заслуженото — каза Джек, усмихвайки се загадъчно.

— О, не — Нора сбърчи нос. — Симпатизатор ли беше?

— Да — отговори Ейб. — Симпатизираше на Хопи, Джин и Рой.

— Не забравяй Рандолф Скот. Той му беше любимец.

— Последното, което чухме, е, че Ле Ду държи някакво; съмнително заведение „Дупка в стената“ в Уейко, щата Тексас.

— Надявам се, че си е подобрил костюма — добави Джек, когато сервитьорката се приближи с отрупан поднос.

Постави каните, изпотените халби и купата с пуканки. Ейб посегна да извади портфейла, но тя каза:

— Вече се погрижиха за сметката. Черпи ви Капитан Франк.

Ейб я изгледа с недоумение.

— Кой?

— Онзи тип, ей там — тя кимна към бара. Капитан Франк се бе извъртял на стола и седеше с лице към тях. — Каза, че момичетата са му стари познати.

— Така ли каза? — попита Нора. — Колко е сладък! Защо не го поканим да седне при нас?

Тайлър усети, че стомахът й се свива.

— Имате ли нещо против, момчета? Сигурно е самотен.

Поклащайки глава, сервитьорката се отдалечи.

— Аз нямам нищо против — каза Ейб.

— Стига само да не се пренесе завинаги при нас — добави Джек. — Това не мога да понеса.

— Ще отида да го доведа — Нора стана и се отправи към бара.

— Кой всъщност е този мъж? — попита Ейб.

— Капитан Франк — отговори Тайлър. — Един възрастен човек, който си въобразява, че е моряк.

Ейб се намръщи.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо. Просто го намирам за малко странен. Трябва да видиш автобуса му!

— Ако те притеснява…

— Късно е вече.

Нора държеше стареца за ръка и го водеше към тяхната маса. Докато вървеше, той пиеше от полупразна халба. Беше облечен в същата избеляла хавайска риза и бермуди, които носеше следобеда. Кльощавите му крака изглеждаха нелепо под масивното тяло. Движеше се силно наклонен на една страна.

Когато приближиха масата, Нора намери свободен стол за него и го настани до Ейб.

— Много благодаря — каза й той и седна.

Нора го представи.

Докато пълнеше халбата на непознатия, всички му благодариха за почерпката.

— За мен е удоволствие — произнесе той с нисък, тих глас. — Това е от разкаяние.

Вдигна халбата, намигна и отпи. След това избърса уста с опакото на ръката си, която бе осеяна с тъмночервеникави петна.

— За греховете на нашите отци — смотолеви той.

— Вие мореплавател ли сте? — попита Ейб.

— За добро или за лошо съм мореплавател. Да, точно така. Това съм аз, Капитан Франк, стара кримка и опитен моряк. Аз и баща ми преди мене — той се наведе напред и се взря с мътни очи в Тайлър. — Бог да му прости, той го доведе тук.

Тайлър се смути от втренчения в нея поглед и сведе очи към бирата.

— Кого доведе? — попита Нора.

— Звяра.

— Звярът от „Къщата на Звяра“? — попита Джек.

— Да, мръсното изчадие на ада.

— Искате да кажете, че баща Ви го е довел в Малкаса Пойнт!

— Точно това е направил. Тежко бреме за носене е такова проклятие. Наистина много тежко — отпи отново.

Нора и Джек се спогледаха, сякаш искаха да си кажат, че е луд. Ейб седеше намръщен.

— Вината… — Капитан Франк вдигна дебелите си груби ръце. — Виждате ли кръвта? Аз я виждам. Виждам кръвта на жертвите му и само Господ знае колко са. На туристите не казват цялата истина. Разбира се, че не. Нима има восъчна фигура на баща ми? А сестра ми Лорийн, убита от злодея седем години преди да надам първия си вик в този ужасен свят? Не. Тях няма да ви ги покажат, ако отидете да посетите къщата. Няма да чуете имената им. Колко ли други има още? Десет или петдесет? Сто и петдесет? Само Господ знае. Господ й Звярът. Хората изчезват. Виждате ли кръвта им? — попита той, като бавно въртеше ръцете си.

— Мислите, че онова нещо е убило баща Ви и сестра Ви? — попита Нора.

— Да, точно така. Първо малката Лорийн. Тя била на три години, когато баща ми довел онова нещо от някакъв безименен и забравен от бога остров около Австралия. Баща ми по онова време бил първи помощник-капитан на кораба „Мери Джейн“ от Сосалито. Това се случило през лятото на 1901 година. Попаднали в безветрие — ден след ден, нямало и следа от вятър, който да опъне платната. Храната се развалила. Запасите с вода свършили. Вече всички мислели, че ще умрат. Но на тринайсетия ден от мъчителното пътуване забелязали земя — някакъв вулканичен остров, на който имало само хълмове и джунгла.

Той отпи и продължи: