Читаем Ледено ухапване полностью

А аз? Аз пък бях православна атеистка. Допусках, че Господ наистина съществува, но нямах нито време, нито сили да проуча въпроса. Лиса уважаваше избора ми и нито веднъж не се опита да ме привлече към вярата си, заради което този подарък изглеждаше доста странен.

— Обърни го — подкани ме тя, очевидно развеселена от изненадата ми.

Направих го. Отзад върху кръста бе инкрустиран змей с преплетени цветя. Гербът на рода Драгомир. Изгледах я озадачено.

— Това е фамилна скъпоценност — обясни ми Лиса. — Един от приятелите на баща ми пази кутии с негови вещи. Това било в една от тях. Броеницата е принадлежала на пазителя на моята прабаба.

— Лис… — Не знаех какво да кажа. Сега вече четките придобиваха съвсем ново значение. — Не мога да… не можеш да ми подаряваш толкова ценна вещ.

— Е, със сигурност и аз не мога да я задържа. Предназначена е за пазител. За моя пазител.

Пристегнах броеницата около китката си. Кръстът беше хладен на допир до кожата ми.

— Знаеш ли — подкачих я аз, — има голяма вероятност да ме изритат от училището, преди да успея да ти стана личен пазител.

Тя се усмихна.

— Е, тогава ще ми я върнеш.

Всички се засмяха. Таша понечи да каже нещо, но се спря. Гледаше към вратата.

— Джанин!

Майка ми беше застанала там, както винаги студена и невъзмутима.

— Съжалявам, че закъснях. Но трябваше да свърша една работа.

Работа. Както винаги. Дори и на Коледа.

Усетих как стомахът ми се присви, а лицето ми пламна, когато в съзнанието ми изникнаха сцени от нашата схватка. Тя не бе говорила с мен, откакто това се случи преди два дни, дори и докато бях в клиниката. Никакви извинения. Нищо. Стиснах зъби.

Седна при нас и скоро се присъедини към разговора. Отдавна бях установила, че майка ми реално говореше само по една тема: професията на пазителите. Чудех се дали има някакво хоби. Нападението срещу фамилията Бадика измъчваше всички тук, което позволи на майка ми неусетно да пренасочи разговора към друго подобно нападение, в което тя участвала като пазител. За мой ужас Мейсън жадно попиваше всяка нейна дума.

— Всъщност обезглавяването не е толкова лесно, колкото изглежда — заяви тя с типичния си делови тон. Никога не съм смятала, че е лесно, но по тона й се разбираше, че според нея всички се заблуждават, че обезглавяването е детска работа. — Трябва да срежеш вратните прешлени, както и сухожилията.

През телепатичната ни връзка усетих как на Лиса й прилоша. Тя не обичаше подобни ужасяващи разговори. Докато на Мейсън му светнаха очите.

— А какво е най-доброто оръжие за това?

Майка ми се позамисли за миг.

— Секирата. С нея може да се усили тежестта на удара. — И замахна с ръка, за да илюстрира необходимото движение.

— Разумен избор — кимна Мейсън. — Господи, надявам се да ми позволят да нося бойна секира.

Идеята беше смешна и нелепа, тъй като секирите съвсем не са удобно оръжие, с което да се разхождаш навсякъде. За част от секундата настроението ми се подобри, защото си представих как Мейсън крачи по улицата, преметнал бойна секира през рамо. Но този приятен момент бързо отмина.

Честно казано, не вярвах, че ще водим такъв разговор в навечерието на Коледа. Но явно нейното присъствие можеше да развали всичко. За щастие не след дълго всички започнаха да се разотиват. Първи се оттеглиха Кристиан и Лиса, за да се отдадат на любимите си занимания, а Дмитрий и Таша очевидно имаха да си споделят още много неща. Двамата с Мейсън вървяхме към спалното помещение на дампирите, когато майка ми се присъедини към нас.

Никой не каза нищо. Черното небе беше осеяно с ярки звезди, а блясъкът им се отразяваше върху леда и снега около нас. Аз бях с якето си с цвят слонова кост с изкуствена кожа по края. Вършеше ми добра работа, защото пазеше тялото ми топло, въпреки че нищо не помагаше срещу поривите на ледения вятър, брулещ лицето ми. През цялото време, докато вървяхме, очаквах майка ми да свърне към помещенията за пазителите, но тя влезе с нас в спалното ни помещение.

— Исках да поговоря с теб — каза ми тя накрая.

Алармената ми инсталация моментално се задейства. Сега пък какво бях сторила?

Каза само това, но Мейсън тутакси схвана намека. Не беше нито глупав, нито нетактичен, макар че в този момент ми се прииска да е точно такъв. Освен това имаше някаква ирония в това, че изгаряше от желание да изтреби всичките стригои по света, а се страхуваше от майка ми.

Стрелна ме с извинителен поглед, сетне сви рамене и промърмори:

— Хей, сетих се, че трябва да отида на едно място. Ще се видим по-късно.