Читаем Ледено ухапване полностью

Тръгнахме късно следобед на двадесет и шести. Когато се качих на самолета, се огледах за Лиса, защото исках да си поговоря с нея. Всъщност след коледния обяд двете почти не бяхме разговаряли. Не се изненадах да я видя седнала до Кристиан. Имаха вид на двойка, която не желае да бъде смущавана. Не можех да чуя разговора им, но той бе преметнал ръка през рамото й, а върху лицето му бе изписано онова отпуснато и сваляческо изражение, което единствено тя можеше да предизвика. Бях напълно убедена, че той никога нямаше да се грижи толкова добре за нея, колкото аз, но несъмнено я правеше щастлива. Лепнах си една мила усмивка и кимнах, докато минавах покрай тях по пътеката към мястото отзад, откъдето Мейсън ми махаше с ръка. Минах и покрай Дмитрий и Таша, които седяха един до друг. Престорих се, че не ги забелязвам.

— Здравей — поздравих, като се плъзнах на седалката до Мейсън.

Той ми се усмихна.

— Здравей. Готова ли си за скиорските предизвикателства?

— Няма накъде повече.

— Не се притеснявай — успокои ме той. — Ще бъда снизходителен към теб.

Подсмихнах се и се отпуснах назад на облегалката.

— Витаеш в облаците.

— Разумните са скучни.

За моя изненада той плъзна ръката си върху моята. Кожата му беше топла и усетих как моята настръхна там, където ме бе докоснал. Това ме сепна. Досега бях твърдо убедена, че единствено Дмитрий може да ме накара да реагирам на допира му.

Време е да продължиш напред, казах си. Дмитрий очевидно го е сторил. И ти отдавна трябваше да го направиш.

Сплетох пръсти с пръстите на Мейсън, с което доста го изненадах.

— Сигурна съм, че ще е адски забавно.

И наистина беше.

Опитвах се да си напомням, че бяхме тук заради една трагедия, че някъде се спотайваха стригои и хора, които можеха отново да ни нападнат. Но сякаш никой друг не помнеше това. И трябваше да призная, че доста често аз самата го забравях.

Хотелът в курорта беше великолепен. Външно приличаше на обикновена дървена хижа, но всъщност разполагаше с луксозни стаи и апартаменти, които побираха стотина гости. Три етажа, облицовани с дървена ламперия от блестящи, боядисани в златисто дървени плоскости, се издигаха сред величествените смълчани борове. Прозорците бяха високи, с елегантни арки, затъмнени за удобство на мороите. Кристални фенери — с електрически лампи, но оформени като факли — висяха над всеки вход и придаваха фееричен вид, като някаква гигантска скъпоценност.

Отвред ни заобикаляха планини, които дори моето остро зрение едва различаваше сред нощния мрак и бях готова да се обзаложа, че на дневна светлина ще секнат дъха ми от възхищение. От едната страна на хотела бяха ски пистите в комплект с лифтовете и ски влековете, виждаха се хълмове и по-малки възвишения. От другата страна на сградата имаше заледена пързалка за кънки, което ме зарадва, след като не успях да се пързалям онзи ден, когато Дмитрий ме запозна с Таша. А заоблените хълмове край нея бяха запазени за спусканията с шейни.

И всичко това беше само отвън.

Вътре бяха предвидени всички видове удобства за цялостно задоволяване на нуждите на мороите. Подръка имаше изобилие от захранващи, готови да бъдат на разположение по двадесет и четири часа в денонощието. Дори и разходките навън се организираха според нощното разписание, валидно само за мороите. Из цялото място сновяха стражи и пазители. Всичко, което можеше да си пожелае един жив вампир.

Основната зала имаше висок таван, като на катедрала, от който висеше огромен полилей. Подът бе от изкусно наредени мраморни плочи, рецепцията никога не затваряше, а служителите бяха готови да задоволят всякакви капризи. Останалите помещения — фоайетата, коридорите, бяха в стандартната цветова гама: червено, черно и златно. Червеното обаче доминираше над всички останали нюанси и аз се запитах дали неговата прилика с цвета на кръвта бе само плод на случайността. Огледала, картини и статуи украсяваха стените, а тук-там бяха пръснати малки маси с богати инкрустации. На тях бяха поставени вази с бледозелени орхидеи с пурпурни петна, изпълващи въздуха с приятен аромат.

Стаята, в която бяхме настанени двете с Лиса, бе по-голяма от нашите две стаи в Академията, взети заедно, и тънеше в същия разкош както всичко в този зимен курорт. Килимът бе толкова мек и дебел, че аз си събух обувките и закрачих боса по него, за да се насладя на начина, по който ходилата ми потъваха в тази невероятна мекота. Очакваха ни легла с царски размери, покрити с пухени завивки и обсипани с толкова много възглавници, че можех да се закълна, че човек може да се изгуби сред тях и никой да не го намери. От френските прозорци се излизаше на просторна тераса, където щеше да е много готино за купон, ако навън не беше толкова мразовито. Горещата вана за двама в дъното на терасата едва ли щеше да е достатъчна, за да компенсира студа.