Читаем Кобрата полностью

Макар да не бе съоръжен с ракета, „RQ-4“ притежаваше всичко останало, от което Декстър се нуждаеше. Можеше да лети на 20000 метра височина, незабележим и безшумен за целта, която наблюдаваше. В слънце, дъжд, облаци и нощ можеше да огледа 100000 квадратни километра дневно, а икономичният разход на гориво му позволяваше да остава във въздуха до 33 часа. И за разлика от другите два модела можеше да лети със скорост 340 възела, много по-бързо от целите си.

Към края на май две от тези чудеса на технологията бяха изработени и предадени за нуждите на Проект „Кобра“. Единият бе конфигуриран да действа с център колумбийската крайбрежна база Маламбо, североизточно от Картахена.

Другият бе на остров Фернандо де Нороня край североизточния бряг на Бразилия. Всеки апарат бе скрит в съответната военновъздушна база далеч от любопитни погледи. По указание на Кобрата апаратите започнаха да дебнат от небето веднага щом бяха получени.

Макар да бяха под контрола на оператори във военновъздушните бази, сканирането се извършваше далеч от тях в пустинята Невада и по-конкретно в американската ВВБ „Крийч“. Тук непрестанно имаше хора, които следяха ставащото на екраните. Някои оператори в тихите климатизирани контролни зали в „Крийч“ управляваха работата на „Предатор“-ите над Афганистан и планините по границата с Пакистан. Други се грижеха за „Рийпър“-ите над Персийския залив.

Всеки имаше гарнитура със слушалки и микрофон на гърлото, винаги готов да получи указания и да информира висшестоящите за появата на желана цел в зрителното поле. Концентрацията на тези хора бе абсолютна и затова смените им бяха къси.

Контролната зала в „Крийч“ олицетворява бъдещите войни.

Със сухия си хумор Кал Декстър даде на всеки патрулиращ „ястреб“ отличително име. Източният беше наречен „Мишел“ по името на Първата дама, а другият стана „Сам“ по името на съпругата на британския министър-председател.

Всеки от безпилотните самолети имаше своята задача. Тази на „Мишел“ бе да гледа надолу, да идентифицира и проследява всички търговски морски съдове, изброени от Хуан Кортес, а впоследствие открити и фотографирани от TR-1. „Сам“ трябваше да открива и съобщава за всичко напускащо по въздух или море брега на Бразилия между Натал и Белем, както и насочено на изток през Атлантика след пресичане на географска дължина 40° на курс към Африка.

И двата наблюдаващи екипа в „Крийч“, отговорни за двата „ястреба“, бяха в непрекъснат пряк контакт със запуснатия склад във вашингтонското предградие.

Летиция Аренал знаеше, че онова, което прави, не е хубаво и е в нарушение на стриктните указания на баща й, но просто не можеше да се спре. Той й бе наредил никога да не напуска Испания, но тя беше влюбена, а любовта не признава такова нещо като „нареждания“.

Доминго де Вега и бе направил предложение и тя го бе приела. Вече носеше на пръста си годежен пръстен. Но той или трябваше да се върне на работа в Ню Йорк, или щеше да я загуби, а рожденият му ден бе през последната седмица на май. Беше й изпратил отворен билет с „Иберия“ до летище „Кенеди“ и я бе помолил да отиде при него, за да го отпразнуват.

Формалностите в американското посолство бяха нищожни, така че тя без проблем получи виза и разрешение от министерството на националната сигурност.

Билетът й беше за бизнес класа и тя се чекира на Терминал 4 практически без чакане. Пътната й чанта получи етикет за „Кенеди“, Ню Йорк, и замина по конвейера за багажното отделение. Момичето изобщо не обърна внимание на мъжа с издута пътна чанта зад себе си.

Не знаеше, че чантата е пълна с вестници, нито допускаше, че той ще се изтегли веднага след като я видя да се насочва към проверката на пътниците и паспортния контрол. Не бе виждала инспектор Пако Ортега досега и никога повече нямаше да го види. Но той бе запомнил всички подробности в облика на багажа й, както и дрехите, които тя носеше. Бяха я снимали с телеобектив от разстояние още когато бе слязла от таксито на идване в летището. И подробното й описание щеше да бъде в Ню Йорк, преди да е излетяла.

И все пак, за да се избегнат евентуални изненади, Пако Ортега остана зад прозореца и изчака самолетът на „Иберия“ да се насочи срещу вятъра, да поспре за малко, а после с рев да се понесе по пистата към заснежените върхове на Сиера де Гуадарама и оттам над Атлантика. След това се обади в Ню Йорк на Кал Декстър.

Полетът мина без проблеми. На летището „посрещач“ в униформа на служител на летището следеше потока излизащи пътници. Прошепна две думи в мобилния си телефон, но никой не му обърна внимание. Хората непрекъснато говорят по телефоните си.

Летиция Аренал мина през паспортния контрол с дребната формалност по даване на пръстови отпечатъци и гледане в обектива на малка камера за разпознаване по ириса.

Щом я пуснаха, имиграционният служител се обърна и мълчаливо погледна един мъж в коридора, по който всички пътници отиваха към залата за митнически контрол. Мъжът му кимна и тръгна зад младата жена.