Читаем Кобрата полностью

Обсегът на TR-1 достигаше Карибския басейн с презареждане при необходимост в Маламбо, Колумбия, или някоя от американските бази в Пуерто Рико. Шпионският самолет изпращаше снимки с висока разделителна способност на пристанища и заливи, задръстени с търговски кораби, както и снимки на кораби в открито море.

Въоръженият с лупа корабен експерт се взираше в изтегляните от Бишоп снимки и ги сравняваше с вече научените подробности за корабите от списъка на заварчика.

— Този — казваше от време на време и посочваше някой от десетките кораби в някое карибско пристанище — трябва да е „Селена“. — Или: — Ето го. Няма съмнение. Същите размери и без кранове. — И после поясняваше на объркания Бишоп: — Среден тонаж, една товарна стрела, монтирана на носа. Това е „Вирген де Валме“. Базиран в Маракаибо.

И двамата бяха експерти и като всички експерти не бяха способни да вникнат в специалността на другия. Но заедно постепенно идентифицираха половината от флотилията на Картела.

Никой не ходи на островите Чагос. Забранено е. Това са малка група коралови атоли в центъра на Индийския океан на две хиляди километра южно от полуостров Индостан.

Ако достъпът до архипелага беше разрешен, на островите — също като на Малдивите — можеше да има хотели, които да се възползват от тихите лагуни, целогодишното слънце и недокоснатите от човешка ръка коралови рифове. Вместо това на тях има бомбардировачи. И по-специално американски В-52.

Най-големият атол на групата се казва Диего Гарсия. Също като останалите, той е собственост на Великобритания, но е отдаден дългосрочно под наем на САЩ заедно с голямата ВВБ и станцията за зареждане на кораби с гориво. Това място е толкова забулено в секретност, че дори местните островитяни — напълно безобидни рибари — са преместени на другите острови и им е забранено да се връщат.

Онова, което се случи през зимата и пролетта на 2011 година на остров Игъл, беше британска операция, макар и платена частично от бюджета на Кобрата.

В крайбрежните води последователно хвърлиха котва четири кораба на РФА, натоварени с тонове оборудване. Военноморските инженери го използваха, за да построят малка колония.

Тя никога нямаше да стане курорт, но беше напълно обитаема. Имаше редици сглобяеми за ден бунгала. Изкопаха външни тоалетни. Сглобиха столова, към която имаше кухни, хладилници и инсталация за прясна вода чрез обезсоляване на морска. Всичко се захранваше от генератор.

Когато всичко бе завършено и готово за нанасяне, колонията можеше да подслони над 200 души, стига сред тях да имаше достатъчно инженери, готвачи и поддържащ персонал. Мислещите за всичко военни дори оставиха навес със спортни съоръжения, сред които маски, шнорхели и плавници. На когото и да предстоеше да бъде заточен тук, щеше поне да се гмурка из рифовете. На всичко отгоре имаше библиотека с книги на испански и английски.

За моряците и инженерите мисията в никакъв случай не можеше да се нарече изпитание. На хоризонта се виждаше Диего Гарсия — една мини-Америка в тропиците, където можеше да се намери очакваното от американските военнослужещи зад граница, т. е. всичко. Британските матроси пък бяха добре дошли и те с радост се възползваха от това. Единственото, което нарушаваше идилията на тропическия рай, беше постоянният рев на излитащите и кацащи в непрекъснати тренировъчни мисии бомбардировачи.

Остров Игъл имаше още една характеристика — намираше се на хиляда морски мили от най-близката континентална суша, насред гъмжащо от акули море, което го правеше невъзможно за бягство място.

Островите Кабо Верде са друго място, благословено с непрестанно слънце. Новото училище за летци на остров Фого бе официално открито в средата на май. Това отново стана с церемония. Министърът на отбраната пристигна със самолет от остров Сантяго, за да изиграе главната роля. За щастие на всички се говореше само на португалски.

След щателен подбор правителството бе избрало 24-ма млади кабовердци за кадети. Не всички от тях щяха да завършат с криле на петлиците, но трябваше все пак да има някакъв критерий за качествата им. Дузина инструктори за летене с „Тукано“ бяха пристигнали от Бразилия и дори се бяха строили в доста права редица. Друга дузина взети назаем от бразилските военновъздушни сили инструктори стояха изпънати в стойка „мирно“. Единственият отсъстващ беше командирът на школата, някой си майор Жоао Мендоса. Оказа се, че бил задържан някъде по служба и щял да се присъедини към подчинените си в рамките на месец.

Не че това имаше особено значение. Първите трийсетина дни така или иначе щяха да бъдат прекарани в класните стаи и в опознаване на машината. Информираният за тези подробности министър кимна ясно и одобрително. Нямаше нужда да му се обяснява, че майор Мендоса ще кацне със собствения си самолет — разкош, който той вече можеше да си позволи.