— Загадка е защо е избрана за мишена — казва той. — Елиза Вандерстийл не е свързана нито с някого от нас, нито с генерал Бригс. Не мога да си представя какъв интерес би могла да представлява за Кари Гретхен. Виктимологията ме обърква. Нещо не е наред.

— А това притеснява ли твоите колеги? И да, нещо не е наред. Меко казано.

— Елиза Вандерстийл е била лесна мишена. Случайна жертва, оказала се на неподходящото място в неподходящия момент. Бригс обаче не е бил лесна мишена. Това е нашата теория.

— Тя твоя теория ли е?

— Не съм сигурен, че имам теория, но зная, че Кари Гретхен не убива без причина — казва Бентън. — Тя не извършва случайни убийства и се гордее, че следва свой собствен морален кодекс. С други думи, нейният modus operandi изключва смъртта на хора, които не я заслужават. Защо ще убива двайсет и три годишна канадка, която работи като домашна помощница и мечтае да стане актриса?

— Явно си научил доста за нея?

— Очевидната причина да пристигне в Кеймбридж е спечелената стипендия в Американския репертоарен театър, където е работила като помощник-режисьор с надеждата един ден да извади късмет и да получи роля. Започнала е преди два месеца, в началото на август. Била е умна, забавна, трудолюбива, но много затворена. Това твърдят няколко души от персонала на театъра, с които Луси е успяла да разговаря.

Сещам се за младежа, който пред нас връчи на Елиза Вандерстийл плика от „Федекс“. Интересно ми е дали някой е успял да го открие.

— Все още събираме информация, но по всичко изглежда, че е излизала с някого, който работи в отдела за организиране на събития в Харвард Клуб. Изглежда, че той е певец, с когото се е запознала на прослушване за мюзикъла „Сервитьорка“, на което се е явил, но не е получил ролята.

— Знаем ли името му?

— Не са могли да си го спомнят.

— Имат ли престава защо Луси се е интересувала от нея?

— Не мисля. Поразходила се е зад кулисите, сякаш търси Елиза Вандерстийл, и завързала разговори с колегите й. Определено останах с впечатлението, че е живяла с младежа, когото видяхме на тротоара пред клуба.

— Но нямаме представа къде. Мисля си за ключодържателя, който открих в джоба й.

— Наистина не знаем за момента, но едва ли е далеч, след като се придвижва с велосипед.

— Съобщи ли това на Марино? — Докато задавам въпроса, се сещам, че той разполага с телефона на Елиза Вандерстийл, а не само аз, но и Бентън я видя да говори по него.

Той обаче не споменава телефона.

— Не, не му казах — отвръща Бентън. Хрумва ми, че неслучайно не повдига въпроса за телефона.

Бентън я видя да говори по телефона на тротоара пред Харвард Клуб. Но не е попитал за телефона. И няма да го спомене, ако аз не повдигна въпроса. Може някой друг да попита, но Бентън ще се престори, че няма представа. Откъде ще знае, че Елиза Вандерстийл има телефон? Сигурна съм, че не е казал на колегите си, че е срещнал жертвата малко преди смъртта й.

Подсказва ми по своя собствен завоалиран начин, че няма да пречи на разследването ми, макар вече да го прави.

— Смяташ ли да кажеш на Марино това, което току-що каза на мен? — питам го аз. — Ако не, кога ще бъде уведомен, че е отстранен от случая? Че е уволнен?

— Никой не е уволнен, Кей — отвръща Бентън бавно, нежно, в такт със своите стъпки.

— Формално може и да е така.

— Мисля, че се разбираме.

— Да, и те моля да не забравяш най-важното.

— Няма нужда да ми напомняш.

— Но ще го направя. Тя заслужава най-доброто, което можем да направим за нея. — Имам предвид Елиза Вандерстийл.

— Не се съмнявам, че ще направиш всичко възможно, за да го получи, Кей. Знам, че мога да разчитам на теб.

По този начин ми казва, че лично той няма да ми пречи. Бюрото обаче е друг случай. После ме пита за мнението ми за причината за смъртта. Ускоряваме темпото и забързваме невидимите стъпки на нашия танц.

От мен се изисква да предавам информация дори когато заинтересуваните страни ми пречат да си върша работата. Нямам намерение да крия важни подробности от съпруга си, който е федерален агент. Казвам му повече, отколкото бих казала обикновено. Но не му казвам всичко.

35.

Обяснявам какво мога да кажа с достатъчна увереност и предавам на Бентън информацията, която бих съобщила на всяко друго официално лице, което има право да я получи. Но се държа достатъчно мило, дори вървим хванати под ръка, докато крачим сред дърветата, над които вече надзъртат покривите на сградите вляво, а в мрака вдясно проблясват водите на реката.

— През колието, което е носила, е преминал електрически заряд и го е намагнетизирал — обяснявам аз. — От силата на удара е изхвръкнала от колелото и е ударила главата си. Част от вещите й са се разпилели и ако съдя по парченцата стъкло в косата й — заключавам, — това е станало едновременно с избухването на лампата. Повече не мога да кажа, тъй като още не сме я изследвали в Центъра.

— От думите ти съдя, че става въпрос за мълния.

— Да, нещо подобно. Но не съвсем, което ме обърква. Мълнията би обяснила изгарянето, причинено от висулката на колието, но не и странните линейни изгаряния. Честно казано, за първи път виждам нещо подобно.