Читаем Хаос полностью

Когато направили проверка, открили, че помпата, окабеляването на лампите — всичко е било стопено. Спомням си, че в задната част на къщата имаше сиво елтабло с бушони от по трийсет ампера и още едно, допълнително, монтирано вляво от вратата, която водеше към кухнята, с бушон от петдесет ампера. Заявявам на Бентън, че съм сигурна, че допълнителното табло е захранвало единствено басейна и нищо друго, а той ми отговаря, че предпазителят е бил изключен.

Тогава питам за основното табло в къщата. Изключен ли е бил някой от бушоните там. Нито един, отговаря ми той. Това предполага възможност за преминаване на електрически ток с високо напрежение, който е ударил или Бригс, или басейна, докато е плувал в него. Сходствата със случая „Елиза Вандерстийл“ изглеждат твърде много.

— Станало е нещо, което засега не можем да открием — разсъждавам на глас аз. — Нещо като изкуствена мълния или с други думи, оръжие с насочена енергия.

— Представи си, че водата се е наелектризирала, а ти имаш пейсмейкър — добавя Бентън. Пръстите на едната ми ръка напипват семплата ми платинена сватбена халка и се сещам за нежеланието на Марино да носи бижута, защото са опасни.

Питам дали Бригс е носил други метални предмети. Нещо на него или около него, което да затвори веригата, ако наистина е влязъл в контакт с източник на електричество.

— Само гривната — отвръща Бентън. — Не е носил нито халката, нито армейските опознавателни плочки.

— И не би трябвало. Винаги ги сваляше, преди да влезе в басейна. Последния път го видях да ги оставя в една чиния на кухненската маса — спомням си аз.

— Там са били и този път, ако съдя по снимките, които видях.

— Всичко изглежда нормално — казвам аз и спирам, за да изтърся едно камъче от обувката си. — Направил е това, което обикновено прави, но въпреки това вие веднага сте заподозрели, че нещо не е наред? Няма значение, че става въпрос за генерал-лейтенант с най-висок достъп до секретна информация. Дори шпионите могат да се удавят или да получат сърдечен удар. Какво е заинтригувало твоите работодатели и ги е накарало да се задействат толкова бързо?

— Един телефонен разговор — казва Бентън. Става въпрос за обаждането от Вашингтон, което получи, докато напусках Харвард Клуб.

Оказва се, че не го е търсил нито директорът на ФБР, нито главният прокурор.

Съпругът ми е бил изигран. Получил е същото обаждане като Марино няколко минути по-рано. Нямам представа откъде Бентън е научил за това. Може Луси да му е казала. Но докато връщам лентата в главата си до момента, който зарязахме недокоснатата си вечеря, осъзнавам, че Марино ми позвъни, за да ми разкаже за обаждането от Интерпол точно когато Бентън е отговарял на своето обаждане.

— Някой се представи за служител на Националното централно бюро, НЦБ. — Бентън отключва телефона си, но дисплеят му е толкова слабо осветен, че ми е трудно да видя каквото и да било. — Заяви, че ми е изпратил снимка, и наистина го бе направил.

Протяга телефона, за да мога да я видя. Опитвам се да си спомня дали някой се е държал странно, да се е навъртал около нас преди десет дни, в съботната вечер на 27 август. Ровя в паметта си с надеждата да открия някой, който може да е проявил прекалено внимание към нас, да ни е следил с поглед или да се е навъртал наоколо, да е проявявал нездраво любопитство към генерал Бригс, когато вечеряхме с него и съпругата му в хотел „Палм“ във Вашингтон преди по-малко от две седмици. Ресторантът беше пълен предимно с бизнесмени и доста шумен, доколкото си спомням.

— Не си забелязал някой да прави снимки и нямаш представа…? — Бентън поклаща глава, преди да съм довършила въпроса си. Не.

На екрана на телефона Бригс е широко усмихнат, но снимката е била обработена с „Фотошоп“ и лицето му е зачертано от дебел черен X. С едната си ръка е прегърнал Рути. Двамата седят срещу нас. Вдигнали сме чаши в наздравица, в компанията на комикси и карикатури на Денис Белята, Спайдърмен и Никсън.

Беше приятна вечер, изпълнена с разговори на професионални теми, но не само. Двамата с Бригс обсъдихме лекцията. Изпихме няколко уискита, докато уточним подробностите около утрешното събитие в института „Кенеди“. Докато се взирам в снимката, изпитвам болезнено противното чувство, че един толкова щастлив миг, уловен във времето, може да се превърне в нещо подобно.

— Очевидно някой е бил в ресторанта или е стоял до прозореца, докато сме вечеряли — казвам на Бентън. — Смяташ ли, че е била Кари Гретхен?

— Честно казано, да. Мисля, че тя самата или човек, когото е изпратила, са били наблизо или са минали оттам… зависи каква технология са използвали. Очевидно е, че някой ни е снимал.

— И какъв е смисълът?

— Една от целите е да ни извади от равновесие — обяснява Бентън. — За нея е важно да стои непрекъснато в центъра на нашето внимание. Иска да ни напомня за своето присъствие, да ни показва, че е по-умна от нас, че винаги ни изпреварва с една крачка. Не бива да забравяме, че това е състезание.