Читаем Хаос полностью

Кухненската мивка гледа към терасата от червена секвоя и оградения заден двор. Басейнът обаче не се вижда, защото е разположен встрани, близо до бараката с инструменти и хранилката за птици. Колко пъти казвах на Бригс, че мястото не е подходящо. Ако получеше сърдечен удар, ако се случеше нещо, никой нямаше да забележи навреме.

Повтарях му да си вземе дефибрилатор, да си сложи охранителни камери. Когато му поставиха пейсмейкър, му подарих комплект камери и монитор, за да може Рути да го наблюдава от различни помещения в къщата.

Благодаря, но не — каза ми той. — Не искам да ме шпионират повече, отколкото ме шпионират в момента.

Разбирам, че преди около шест часа генерал Бригс е излязъл през задната врата с кърпа и очила за плуване. Бил е по бански, но бос. Била съм в дома му безброй пъти. Затворя ли очи, мога съвсем ясно да видя басейна с размерите на голямо джакузи. Помня, че Бригс го монтира в задния двор преди може би петнайсет години, когато старите футболни травми започнаха да се обаждат.

Замени сутрешното тичане с плуване и след като инсталира басейна в дома си в Мериленд, поде същинска война срещу изкуственото течение. Искаше ли да наблегне на издръжливостта, плуваше по-малко, но при по-неблагоприятни условия. Слагаше си ръкавици за плуване или плавници, за да увеличи съпротивлението. Питам дали този път е плувал с тях. Бентън няма представа. Наблюдавам как Марино хваща дръжката на огромния си куфар „Пеликан“ и го придърпва към входа на тентата. Навън се разнасят гласове и тракане на носилка.

В този момент започва да звъни телефонът на Марино. Избраната мелодия е на противовъздушна сирена от Втората световна война. Чувала съм я и преди, но много рядко. Той се отдалечава от куфара си, а също и от нас, за да разговаря с някого, който стои високо в хранителната верига на полицейското управление на Кеймбридж.

— Да, още съм тук. Всичко е готово. Какво? Не може да бъде! — Гласът му издава раздразнението му, но всичко е под контрол. — Да, чувам ви. Не, не съм изненадан. — Поглежда към Бентън и казва: — Кога е станало това, по дяволите?

Полите на тентата се отмятат отново и към нас се присъединява Харълд. Изглежда уморен, но спокоен, дарява ме с усмивка, изпълнена със съчувствие. Пита дали се нуждая от нещо. По лицето му разбирам, че е научил за Бригс. Нашият Център по съдебна медицина съществува благодарение именно на генерал Джон Андерсън Бригс. Той ни помогна да го създадем и ни отдели значителна част от времето си през годините. Харълд, Ръсти и останалите от екипа ми ще бъдат съкрушени. Но не колкото мен.

— … звучи логично. Би било твърде мило от негова страна да ми го каже сам, след като разговарям с него през последните петнайсет минути — казва Марино и хвърля презрителни погледи към Бентън.

— Тук е горещо като в ада — кимва мрачно Харълд и ме поглежда, сякаш съм потенциален клиент на погребално бюро.

Не се съмнявам, че в момента обмисля какви лепила и гримове да използва и дали имам нужда от маджун.

— Моля да ме извините, че ще го кажа, доктор Скарпета…

— Не, не те извинявам, Харълд! Не искам да чувам, че изглеждам по-зле от някои мои пациенти.

— Проклет кучи син! — Марино е приключил телефонния си разговор.

— Струва ми се само, че имате нужда от почивка. — Харълд взима празната бутилка от спортната напитка и я оглежда, преди да се намръщи и да я изхвърли в чувала с боклука. — Забелязахте ли, че срокът на годност е изтекъл?

— Да, Харълд, ти си единственият освен мен, който обърна внимание на това. Благодаря ти, знаеш къде да ме намериш. — Поглеждам влажния и мръсен гащеризон и ужасните обувки. — Ще се видим в офиса.

— Не зная дали ще можете да стигнете дотам. Мисля, че горещината ви е дошла в повече. — Слага чифт ръкавици и продължава: — Както и да е, не съм сигурен, че трябва да продължавате да се измъчвате. — Загриженото му лице усърдно преценява състоянието ми.

— Не си го помисляй! — размахвам му пръст.

— Случайно разполагаме с носилка подръка, съвсем чиста е, направо като нова и…

— Не. Благодаря. Ти. — Подчертавам гръмко всяка дума.

— Добре. Но ще я поставим отзад, ако ви прималее. Немалко път има до фургона, а навън са се събрали доста хора. От най-различни агенции — добавя той, което означава, че в парка са се появили полицаи или агенти, които не са били тук по-рано.

— А медии? — питам аз.

— О, не. Не могат да влязат. Целият парк е ограден. Блокирани са всички входове, затворени са и съседните улици — Бенет стрийт, Елиът стрийт, Юнивърсити Роуд… Пълно е с патрулни коли, повечето с изключени светлини, но има и доста цивилни автомобили. Сама чувате хеликоптера. Всъщност може да не е само един.

Продължава да съобщава новините със същия успокояващ тон. Казва, че хората ми са мобилизирани, и това потвърждава подозренията ми. Харълд разбира, че присъствието на Бентън не е случайно. Осъзнава, че се канят да ни отнемат случая, и обмисля защитната ни тактика, докато не е станало късно.